НАЧИНИ И ЧЕСТОТА НА ПРИЧАСТЯВАНЕ В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА

Литургията е основното богослужение в Християнската църква. На него се възпоменават страданията, смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос и се извършва св. Евхаристия. Тогава на християните във вид на хляб и вино се преподават тялото и кръвта Христови. Евхаристията е установена от Спасителя на Неговата последна вечеря с учениците Му. Тогава Той взел хляба и като благодарил, благословил, преломил и, подавайки на учениците Си, казал: „Това е Моето тяло... Това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива.” /Лука 22:19-20/. Оттогава до наше време начините на приемането на св. Причастие са развивали, докато не се оформя днешния литургичен чин.

1. НАЧИНИ НА ПРИЧАСТЯВАНЕ В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА

През първите векове на християнската епоха християните се причастявали на св. трапеза, която представлявала саркофага на някой от мъченици от това време. Епископът поставял тялото Христово в ръцете на християнина, а дяконът му давал да отпие веднъж от потира. Според св. Кирил Йерусалимски (+ 386 г.), причастието е давано в дясната ръка, която е свита и поставена върху лявата, която й служи за „престол”. От свидетелството на епископа на Арл - Цезарий (+ 542 г.) става ясно, че в Западната църква мъжете трябвало да измият ръцете си преди да получат тялото Христово, а жените, да поставят върху ръцете си специална кърпа (Авксентий 2005, 424).

За първи път в 67 глава от „Първа апология” на св. Юстин Философ (+ 167 г.) се говори за преподаване на св. дарове не само по време на евхаристийни събрания, но и по домовете. Това са вършели дякони, които след края на литургията обикаляли домовете на възрастни, немощни и болни християни, за да ги причастят (Авксентий 2005, 424).

В първа глава на „Килими” Климент Александрийски споменава, че „по обичая” някои епископи разрешават на християните да носят по домовете си частици от Христовото тяло, които да приемат сами (Климент Александрийски, 39). В Александрия и други големи християнски центрове през периода ІІ - ІV в. практиката да се взима по домовете частици св. Причастие добива широка известност. Разпространява се и сред аскетите и монасите от големите монашески центрове в Египет, Месопотамия и Палестина. За нея говори св. Василий Велики в 89 писмо до патриция Кесарий „Всички монаси, които живеят в пустини, където няма презвитер, пазейки причастие в дома си, сами себе си причастяват...”. Те приемали св. Дарове всеки ден след прочитане на пред причастни молитви или на някой от многобройните чинове на Преждеосвещената литургия. В житието на св. Теоктиста (+ 881 г.) също се споменава, че се причастявала сама(Авксентий 2005, 424). Тази практика се съхранила в някои монашески братства до ХІV век, а вероятно и след това, тъй като я споменава св. Симеон Солунски (+ 1429 г.) (виж Св. Симеон Солунски, 75). От гръкоезичните църкви преминава и у новопокръстените народи на България, Сърбия и др., където се съхранява до ХVІІ век (Авксентий 2005, 424-425).

За първи път за смесване на даровете се споменава в едно църковно предание, според което авва Зосим изпраща в малък потир смесени тяло и кръв Христови, за да причасти с тях св. Мария Египетска. Тялото Христово напоено с кръвта Му е давано на причастяващите се и на някои от чиновете на преждеосвещени литургии, използвани в източните църкви. По-конкретни сведения за такава практика дава Йерусалимският патриарх Софроний (+ 644 г.). Според него по този начин причастие е изпращано на монаси - пустинници. Подражавайки им, след края на иконоборството през 843 г. така започва да се причастяват и голям брой християни. За това допринасят и много епископи, които произхождат от средите на монасите (Авксентий 2005, 426).

В Западната църква практиката тялото Христово да бъде давано в ръцете на християните се съхранява по-дълго. За последен път за нея се говори в едно от съчиненията на св. Бонифаций (+ 754 г.). От същото време води началото си и практиката в устата на християните свещеникът да поставя част от Христовото тяло напоена с кръвта Му. За кратко време около ХІ век в голяма част от Западната църква възприемат утвърдената вече на Изток практика тялото и кръвта Христови да бъдат смесвани. Тя има своите ревностни привърженици в лицето на Римския папа Пасхалис ІІ (+ 1118 г.) и е утвърдена с 28 правило на Клермонтския събор през 1095 г. Източният й произход по-късно става причина да бъде отхвърлена. Това става окончателно на събора в Лондон, през 1175 г. От края на ХІ и началото на ХІІ век в Западната църква започват да причастяват християните само с Христовото тяло. Тази погрешна практика продължава до Втория Ватикански събор (1962-1965 г.), който разрешава причастие под двата вида. Смесването на тялото и кръвта Христови и пречастяването на християните едновременно и с двата вида е отхвърлено и от някои източни християнски общности като несторианите (Авксентий 2005, 426).

През ІІ век съществува практиката в неделен ден между отделните епископи да бъдат разменяни осветени дарове като израз на братско общение, единство, и взаимно признаване. През 170 г., вероятно поради започналото гонение на римския император Марк Аврелий (+ 180 г.), Лаодикийският събор (363 г.) с 14 си правило забранява „дори на Пасха да не бъдат изпращани св. дарове в друга църква като благословение...”. С известни прекъсвания тази практика продължава и по-късно, това можем да видим от едно писмо на епископа на град Нола - Павлин (+ 431 г.) до блажени Августин (+ 430 г.), в което го моли да приеме изпратения от него осветен хляб като израз на единомислие. Вероятно, размяната на св. дарове е била и форма на взаимно признаване на отделните християнски общности и отделянето им от разколническите и еретическите (Авксентий 2005, 426-427).

2. ЧЕСТОТА НА ПРИЧАСТЯВАНЕ В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА

В първите векове на християнството християните се причастявали всеки ден, даже по няколко пъти. Много св. отци на Църквата са ни оставили сведения за причастяването в тяхно време.

В края на ІІ век Тертулиан в трактата си „За жената” споменава за причастяване по няколко пъти на ден преди приемане на друга храна (Арсений 1980, 118). Св. Киприян Картагенски, обяснявайки думите „Насъщният ни хляб...” от Господнята молитва, под хляб разбира преди всичко евхаристийният хляб. Той пише: „И ние просим този Хляб да ни бъде подаван всекидневно, молим се в името Христово ежедневно да приемаме Евхаристията като храна за спасение...” (св. Киприян Картагенски, 315-316). По същия начин разглежда тази част на „Господнята молитва” и църковния учител Ориген (Ориген, 96-103). Св. Иполит Римски пише: „Всеки християнин трябва да се стреми, преди да вкуси каквото и да е, да приеме Евхаристията” (Св. Иполит Римски, 257). Св. Йоан Златоуст пише: „Който не се приобщава, присъствайки на Литургията, сам показва своята принадлежност към каещите се” (3 беседа на Посл. до ефесяни). В цитираното вече 89 писмо до Кесарий св. Василий Велики казва на миряните: „Да се приобщаваш всеки ден и да приемаш Святото Тяло и Кръв Христови е добро и полезно”. За ежедневното причастяване говорят блаж. Августин (писмо 118; Слово 26 за евангелието според Йоан), блаж. Йероним (Писмо 50 към Памахей), свети Амвросий Медиолански и много др. Преподобни Нил Синайски (+ 450 г.) дава такъв съвет: „Въздържай се от всякакво разтление и всеки ден се причастявай на тайнствената вечеря, така нашето тяло ще стане Тяло Христово” (Арсений 1980, с. 118).

Ежедневното причастяване на практика не просъществувало дълго. Още при св. Юстин Философ можем да прочетем, че особените дни, когато всички вярващи се събират за Причастие са в неделният ден, или както го нарича св. Юстин „ден на слънцето” (Апология І, с. 92.). Причастяването в неделните дни, по-късно става обичай, който продължава векове. Самият неделен ден е наречен ден на Хляба, защото в този ден, според св. Йоан Златоуст, в целият християнски свят се преломява Хляба (Беседа 5, За неделята). В Кападокийската църква по времето на св. Василий Велики има обичай християните да се причастяват четири пъти в седмицата – в неделя, сряда, петък и събота (Писмо до Кесария, 89) (Арсений 1980, 119). А в 49 правило на Лаодикийския събор виждаме, че вярващите по време на поста всяка седмица два пъти се приобщавали със Светите Тайни (Правила 1913. 853-854). През Светлата седмица, когато се празнува Светлото Христово Възкресение, било времето, когато всички християни приемали всеки ден св. Причастие, това се вижда от 66 правило на Шести вселенски събор (Правила 1913. 287-290). Но и към това често причастяване не се придържат всички християни. Св. Йоан Златоуст (5 беседа върху посланието до Тимотей) и св. Амвросий Медиолански (За тайнствата кн. 5, гл. 4 ) изобличават тези, които веднъж годишно се причастявали (Арсений 1998. 10).

Християнската църква рано започва да предоставя на християните, сами да изпитват своето достойнство и годност да приемат св. Причастие. Така Климент Александрийски в „Килими” (кн. 1, гл. 1) пише: „Някои предлагат на всеки брат частицата Евхаристия, като оставят неговата съвест да бъде най-добър съдия - да пристъпи ли към св. Евхаристия или да се отклони” (Климент Александрийски, 32).

Въпросът за достойнството и не достойнството при приемането на св. Дарове излиза напред още в първите векове на християнството. Св. апостол Павел пише: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:28-30). От тези думи на св. апостол Павел постепенно се развива в съзнанието на вярващите мисълта, че не във всяко нравствено състояние могат да пристъпват към Божествената Трапеза – и именно грехът е препятствие за това. Въпреки това св. Отци и учители на Църквата в своите творби говорят против тази практика.

Св. Симеон Солунски пише относно думите „Един свят, Един е Господ Иисус Христос за славата на Бога Отца” пише: „Думите „Един свят...” произнасяни в отговор на „Светинята е за светите” възвестяват първо, че Бог е свят Сам в Себе Си и това, че от Него се предава освещение на всички. Освен това те ни говорят за смирение: кой от нас е свят и чист? - Единствено и само е свят Христос, Който по Своето човеколюбие ни е осветил” (Св. Симеон Солунски, 350).

Тук трябва да разгледаме въпроса за участието на християнина в богослужението и по-специално в св. Евхаристия. В църковната история има редица сведения показващи, че на евхаристийните събрания от първите християнски векове няма присъстващи, а само участващи. Евхаристията е извършвана от предстоятел от името на цялата общност. Безкръвната жертва, която принася, не е негова лична жертва, а жертва на всички християни. В този смисъл извършването й без участието на християнската община е немислимо. На нея се гледа не само като на активен участник в богослужението, но в известен смисъл и като на съслужещ при извършването му. По силата на единството на човешката природа на Спасителя с тази на християните те са съучастници, съслужители, „царско свещенство”. Съборният характер на древната Църква не допуска каквато и да е форма на отделяне на свещенослужителя от народа (Авксентий 2005, 427).

Днес в Православната църква свещеникът се причастява като приема част от Тялото Христово и отпива три пъти от потира с Кръвта Христова. Обикновеният християнин приема смесени Тялото и Кръвта Христови смесени в потира с помощта на специална лъжичка. Единствено на Литургията на св. апостол Яков, брат Божий по плът, която се служи веднъж в годината – в деня, когато се почита неговата памет (на 23 октомври) християните приемат като свещениците отделно Тялото и Кръвта Господни. В Римокатолическата църква свещениците се причастяват от двата вида, а християните, както споменахме, след ІІ Ватикански събор, по свое желание - с двата вида или само с Тялото Христово.

От всичко казано до тук виждаме известно отстъпване от апостолската традиция. Християнина от участник в богослужението се е превърнал в зрител и слушател. Но въпреки Църквата се опитва да възстанови поне част от апостолските наредби. Започва да се възражда редовното и по-често приемане на св. Причастие, ако не през цялата година, то поне през постите определени от Църквата – Великия, Рождественския, Богородичния и Петровия пост. Това е поне опит за възстановяване на апостолските правила от първите християнски векове.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Авксентий, 2006. Авксентий, архим. Литургика. Пловдив, 2005

Арсений, 1980. Арсений, архим. Как часто древние христиане причащались? // Богословские труды. Т. ХХІ. М., 1980.

Арсений, 1998. Арсений. Как причащались древние христиане. СПб., Библиополис, 1998.

Св. Иполит Римски. Свещеномученик Иполит Римский. Апостольское предание. // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996.

Св. Киприян Картагенски. Свещеномученик Киприан Картагенский. Книга о Молитве Господней // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996.

Климент Александрийски. Климент Александрийски. Строматы // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996.

Ориген. Ориген. О молитве // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996.

Правила, 1913. Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им, Т. ІІ. С., 1913.

Св. Симеон Солунски. Труды Блаженного Симеона Архиепископа Тесалоникийскаго. М., 1916.