вторник, 15 февруари 2011 г.

ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИТЕ НА ПРЕЖДЕОСВЕЩЕНАТА ЛИТУРГИЯ (ИВО ЯНЕВ, СОФИЯ 2005)


Гръцката дума за литургия („λειτουργία”) означава много повече от обща молитва: тя означава общо дело (έργον, πράζις), в което всеки християнин взема дейно участие, не само като присъстващ, а като участник. Тя е била и си остава присъствието на Христос между нас, същата радост и същата абсолютна увереност за това, че възкръсналият Христос присъства в хляба и виното, увереност, с която са горели сърцата на апостолите и християните от първите векове до наши дни.
Литургията е богослужение, на което се възпоменават страданията, смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос и се извършва св. Евхаристия като на християните във вид на хляб и вино се преподават тялото и кръвта Христови. Евхаристията е установена от Спасителя на Неговата последна вечеря с учениците Му. Тогава Той взел хляба и като благодарил, благословил, преломил и, подавайки на учениците Си, казал: „Това е Моето тяло... Това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива.” /Лука 22:19-20/. Изпълнявайки тази заповед, християните извършвали литургия в неделен ден и всеки взимал частица от осветения хляб, с който да се причастява всеки ден. При приемане на причастието вярващият казвал молитвата „Отче наш” и някои други молитва, а по-късно и Символа на вярата. За това имаме запазени данни в творбите на св. Киприян Картагенски[1], Ориген[2], св. Иполит Римски[3] и други. От тези предпричастни молитви се оформя чина на самопричастяване.
В следващите векове чина на Евхаристията се променя и усъвършенства. Зараждат се и изчезват многобройни литургични чинове. Формират се различни литургични семейства и типове[4] - до VІ век, когато започва оформянето на т. нар. Византийски литургичен тип. По това време развитието в областта на богослужението постепенно затихва. Започва период на систематизиране на богослужебните устави и оформяне на църковните празници.[5] От началото на този период са най-ранните достигнали до нас текстове на двете византийски литургии, приписвани на св. Василий Велики и на св. Йоан Златоуст. Тогава те са утвърдени като „официални” литургични чинове на византийската църква и наложени на останалите източни църкви.[6]
От първите християнски векове води началото си традицията в дните, определени от Църквата за пост, да не бъде извършвана литургия. Петдесет и второ правило на Шести вселенски събор (681 г.) определя „През всички дни на поста на св. Четирдесятница, освен събота и неделя и на светия ден Благовещение, светата литургия да бъде не друга, а само на преждеосвещените дарове”.[7] Преждеосвещената литургия представлява свързано с вечернята последование, на което християните имат възможност да се причастят с дарове, осветени предварително на една от двете византийски литургии - на св. Василий Велики или на св. Йоан Златоуст, извършени по-рано.[8] Практиката християните ежедневно да се причастяват със св. дарове и невъзможността литургия да бъде извършвана в дните на пост, довежда до появата на голям брой чинове за причастяване с предварително осветени дарове.[9]
Една от най-ранните запазени преждеосвещени литургии е тази на св. апостол Яков Брат Господен.[10] Първи данни за нея намираме в Синайския кодекс 1040, произлизащ от средата на ХІІ век, в който са намерени „Дяконски възгласи на Преждеосвещената литургия на св. апостол Яков”. За първи път той е публикуван от А. Дмитриевски в том втори на съчинението му „Описание литургических рукописей”[11] и от Бритман в първия том на „Източни и западни литургии”.[12] През 1955 година гръцкият литургист Димитриос Мораитис го преиздава в подробно изследване, посветено на преождеосвещените литургии.[13] Друг достоверен източник за тази Преждеосвещена литургия е Типик 43 от библиотеката на храма на Възкресението, писан през 1122 година, който в момента се съхранява в библиотеката на манастира „Св. Кръст” в Йерусалим.[14]
До наши дни са запазени сведения и за „Преждеосвещена литургия на св. апостол и евангелист Марк”. Основно тя е засвидетелствана от коптския Александрийски патриарх Христодул (1047-1077 г.). Според него на Велики четвъртък „на Господнята вечеря да бъде извършена литургия, със страх, благоговение и безмълвие, без целувка на мира и съответните молитви за опрощаване; не бива да бъде произнасяна молитвата на анафората или на жертвата, а направо това, което се казва след тях...”[15]
Преждеосвещена литургия на сирояковитите е сирийска редакция на Преждеосвещената литургия на св. апостол Яков. В наше време това последование се използва единствено от сирояковитите унияти.[16] Този превод е направен твърде рано. Целта му е била да даде възможност тайнството да бъде извършвано през виликопостния период и за сироговорящите християни на Антиохийската църква. Асемани (+ 1782 г.) изразява становището, че сирояковитите включват това последование в богослужебната си практика в началото на V век. Hebraeus (+ 1286 г), говорейки за него, го приписва на Севир Антиохийски (+ 538г.). Подобно на православните (мелхитите), и сирояковитите са използвали Преждеосвещената литургия на св. апостол Яков до средата на ХІІ век.[17] При униятите сирояковити, служението й било възстановено от техния патриарх Ефрем Рахмани, който включил текста й в издадения от него през 1922 година Служебник. Служи се всяка сряда и петък през св. Четирдесетница, включително и на Велики петък.[18]
Освен изброените чинове на Преждеосвещена литургия, до нас е достигнал и един „анонимен чин на Преждеосвещената литургия” извършван около Х век в Арменската църква.[19]
Друг тип Преждеосвещена литургия е Последованието на изобразителните (според Йерусалимския типик), който със своите молитви и песнопения изобразява литургията. Оттук идва и неговото название – „Τά τυπικά” на гръцки език от там преведено на славянски - Изобразителни. В древната отшелническа практика този чин е считан за чин на самопричастяване. Такъв например е чинът, изложен в Часослов 863 от синайския манастир.[20] Той е използван от пустиножителите от лаврата на св. Сава Освещени. Когато се отделят за определено време от манастира, за да не остават дълго време без причастие, те взимали със себе си от манастира свети Дарове. В определен час (когато е извършвана литургия в манастира) монасите – отшелници прочитат чина изложен в горе споменатия ръкопис и се причастяват със Светите тайни[21]. Този чин в някои ръкописи е наречен „Молитви преди причастие”.[22]
Най-ранните свидетелства за византийската Преждеосвещена литургия се отнасят в началото на VІІ век. Едно от тях е Пасхалната хроника.[23] В нея четем следното: „в тази година при Сергий патриарх Константинополски (+ 638 г.) от първата неделя на поста, четвърти индикт (615 г.), започнахме да пеем след „Да възлезе молитвата ми...” („Κατευθυnθήτω...”) по време на пренасянето на Преждеосвещените Дарове от скевофилакията (съсъдохранилището – б. м.) на престола, след като свещеникът каже „По дара на Твоя Христос...”( „Κατά τήν δωρεάν του Χριστου του...”) народът веднага започва: „Сега силите небесни...” („Νυν αι δυνάμεις των ουρανvν...”) И това, се пее по време на входа на Преждеосвещените Дарове, не само през постите, но също в другите дни, всеки път, когато Преждеосвещените Дарове имат място”.[24]
Най-древният писмен паметник, съдържащ сравнително завършена редакция на текста на Преждеосвещената литургия, намираме в Бербериновия молитвослов 336 от края на VІІІ или началото на ІХ век.[25] Тук са дадени молитви, запазени и в съвременния чин на Преждеосвещената литургия: молитва за оглашените „Боже, Боже наш, Творче и извършителю на всичко...”, молитва за готвещите се към св. Просвещение „Яви ни Владико, лицето си...”, първа молитва за верните „Боже велик и хвален...”, втора молитва за верните „Владико свят и преблаг...”, молитва при пренасянето на Даровете на престола „Боже на неизречимите и невидими тайни...”, с възгласа „Удостой ни Владико...” и веднага „Отче наш”, молитвата след причастие „Благодарим Ти Спасителю, Бог на всички...” и задамвонната молитва „Владико вседържителю, Който с премъдрост си създал...”.[26]
Най-голямо развитие на тържествеността на този чин достигнало богослужението в храма „Св. София” в Константинопол. Съгласно ръкопис 104 (ХІ век) от Дрезденската библиотека службата започва след падането на вечерта и когато настъпва време за запалване на светилниците, архидяконът с кадилница, вторият дякон и още 12 дякони излизат от олтара в притвора. Дяконите тук взимат горящи светилници и предвождани от архидякона се връщат в храма. Архидяконът с кадилница в ръка възглася „Христовата светлина просвещава всичко” и с останалите дякони се качват на амвона.[27] В това време в олтара клирикът, който типикона нарича „началник на светилниците”, идва до патриарха с трикирий (трисвещник) в ръце и кланяйки се казва „Благослови владико”. Патриархът възглася „Защото ти Си нашето освещение, Христе Боже, всякога, сега и във вечни векове”. След това началникът на светилниците запалва всички лампади (кандила и свещи) в олтара, а иподяконите и клисарите правят същото в целия храм. Един от клисарите поставя свещ на амвона. Стоящите на амвона дякони след благословия от патриарха и възглас на архидякона „Премъдрост, прости” слизат от амвона и влизат в олтара.[28] В някои ръкописи (например ръкопис 973 от библиотеката на Синайския манастир, датиран от 1153 г.) тези думи се казват от свещеника.[29]
Английският изследовател О. Х. Кодрингтън намира в Британския музей кодекс 17128 датиран Х-ХІ век, в който открива Преждеосвещена литургия, приписвана на св. Йоан Златоуст. По-късно М. Ражжи вижда, че в реда на сирийските ръкописи в същия музей се привежда молитва за освещаване на потир, съставена то антиохийския монофизитски патриарх Севир. В ръкопис 291 е намерен надпис на тази молитва: „Молитва за освещаване на потир от Севир, патриарх Антиохийски, както тя първоначално (προσφάτως) бе преведена от гръцки език на сирийски”. Т. е. Севир отначало съставя тази молитва на гръцки език, а след това я превежда на сирийски. М. Ражжи открива, че за тази молитва се споменава и в Номоканона Вар – Хебреус (ХІІІ в.), където освен това се говори, че Севир въвежда вместо домашното самопричастяване общоцърковно.[30] Някои изследователи приписват установяването на Преждеосвещената литургия на св. Йоан Златоуст, изграждайки това свое мнение на надписа на споменатия вече манускрипт от Британския музей (кодекс 17128). Други ръкописи обаче посочват като автори св. Василий Велики[31], Епифаний Кипърски (Ватикански кодекс гръцки № 1213, Бодлеановски Кромв. № 11, от Атинската национална библиотека № 2086 и 802), Константинополския патриарх Герман, и даже апостолите Петър, Яков и Марк. Разглеждайки въпроса от друга страна се вижда, че установяването на Преждеосвещената литургия в историята на Евхаристията се явява нововъведение. Ако съставянето на анафори в ІV и V век принадлежало на епископите и науката не знае името на нито един презвитер, автор на анафора, то могъл ли е презвитерът Йоан Златоуст да се реши на такова нововъведение. Това по-скоро може да направи Севир, който бил епископ и по своето положение в Църквата – патриарх Антиохийски.[32] Сведенията за живота на този антиохийски епископ потвърждават тази версия. Неговия биограф – игуменът на манастира Бейт – Афтоний, Йоан пише, че току що възведен на катедрата си, Севир проявява апостолска ревност за благоустройство на богослужебния живот на Антиохийската църква. Известен е за науката и един запазен ръкопис на „Октоих”, приписван на Севир. Именно тази ревност кара Севир да замени самопричастяването с общоцърковното причастяване по време на Преждеосвещената литургия.[33]
Интересен факт е, че Преждеосвещената литургия от византийския богослужебен тип по това време била използвана и при различни обществени и частни служби, при които е необходимо причастяване като божествено утвърждаване на извършеното. Такива са Ритуал на императорското коронясване (Барберини 336, Синай 959 Коазлен 213, Гротаферата G b 1, Атина 662), Ритуалът на брачното коронясване (Барберини 336, Порфирий – Ленинград 226, Коазлен 213, Гротаферата G b, Атина 662), и Ритуалът на побратимяването или братското осиновяване (Гоар, 898,: 70,6 Барберини 336).[34]
Постепенно Преждеосвещената литургия от византийски богослужебен тип измества, с малки изключения, останалите последования в Православния свят. В наши дни единствено при униятите сирояковити, в Коптската и Арменската църкви има запазен различен чин на Преждеосвещената литургия.[35]
Може да се предположи, че Преждеосвещената литургия в България е пренесена от учениците на св. братя Константин – Кирил и Методий, които пренесли книгите, необходими за богослужение.[36] Т. Афанасиева и А. Слуцки делят преждеосвещената литургия от ХІІІ –ХІV в. на две славянски редакции. Към първата спадат тези, в които нямат начален възглас и светилнични молитви. Към тях спадат Служебника на Варлаам Хутински (Синод. 604) Соф. 518, Соф. 519 Соф. 525, които днес се пазят в Руската национална библиотека в Санкт Петербург. Към Втората редакция спадат тези, при които варира броя на светилничните молитви от 3 до 7 и съдържат различни молитви от гръцките евхологии.[37] Такива са два старобългарски служебника, които днес се съхраняват в Държавния исторически музей на Русия – Хлуд. 117 и Увар. 46 и др.[38] Интересен е и фактът, че в Софийския служебник - препис на Евтимиевия служебник Преждеосвещената литургия е приписана на св. Василий Велики.[39] Има мнение, че св. патриарх Евтимий е създал нова българска редакция на Преждеосвещената литургия, но учени като Калужняцки и П. Сирку отричат това. Българските свещеници извършвали по неточни преводи различни от оригинала, като всеки добавял собствени молитви и чинодействия. Именно заради това може да се твърди, че св. патриарх Евтимий е поправил и чина Преждеосвещената литургия по българските земи.[40]
Днес в Православната църква Преждеосвещената литургия се извършва през средите и петъците на Великия пост, Велики понеделник, Велики вторник и Велика сряда през Страстната седмица и когато се случи голям светийски празник през останалите делнични дни на Великия пост.
От изложеното досега може да се види изключителното значение на Преждеосвещената литургия за Православната църква и за т. нар. Дохалкидонски църкви. По време на гонения, заточение, пътуване и по време на пост, когато извършването на „пълна” литургия е невъзможно, християнинът или монахът за удовлетворяване на духовните си нужди, чрез този чин се съединявал със своя Спасител „за прошка на греховете и живот вечен”. Днес това последование ни дава покайно настроение и утолява духовната ни жажда през целия Велик пост.


[1] Свещеномученик Киприан Картагенский. Книта о Молитве Господней // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996, с. 315-316.
[2] Ориген. О молитве // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996, с. 96-103.
[3] Свещеномученик Иполит Римский. Апостольское предание. // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996, с. 253.
[4] За формирането на различните литургични семейства и типове виж Авксентий, архим. Литургията на свети апостол и евангелист Марк. В. Търново, 2000, с. 26-29.
[5] Срв. Авксентий, архим. Литургика. Пловдив, 2005, с. 410.
[6] Пак там.
[7] Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им, Т. ІІ. С., 1913, с. 853-854.
[8] Срв. Авксентий, архим. Литургика., с. 584.
[9] Пак там.
[10] Срв. Авксентий, архим. Литургията на свети апостол Яков Брат Господен. В. Търново, 2000, с. 19.
[11] Срв. Дмитриевский, А. Описании литургическсих рукописей, хранящихся в библиотеках Правосланаго Востока”. Т. 2. (Εύχολόγια), Киев, 1901.с. 128-133.
[12] Brigthman, F. Liturgies Eastern and Western. Oxford, 1896. pp. 494-501.
[13] Μωραϊτης, Δημ. Η Λειτουργία τον προαγιασμένων. Θεσσβλπνίκη, 1955, σ. 101-105.
[14] Ibid.
[15] Срв. Авксентий, архим. Литургията на свети апостол и евангелист Марк., с.63.
[16] Пак там, с. 28.
[17] Пак там, с. 28-29.
[18] Пак там, с. 29.
[19] Срв. Авксентий, архим. Литургика., с. 584.
[20] Срв. Скабаланович, М. Толковы типиконь. Киев, 1910., с. 434-436.
[21] Срв. Нафанаил, йером. Последования, предваряющие литургию Преждеосвященных Даров. // ЖМП. Кн. 6. М., 1981, с. 76. виж също и Диаковский, П. Последование часов и изобразителных. Киев, 1913, с. 284-285.
[22] Виж Дмитриевсий, А. Описание литургических рукописей, т. І. Τυπικά, Ч. 1. Киев, 1895, с. 233.
[23] Срв. Taft, R. The Skeuphylakion of Hagia Sophia and the Entronces of the Liturgi Revisited. // Divine Liturgies – Human problems in Byzantium, Armenia, Siria and Palestine. Aldershot, 2001, p. 82.; виж още и Тaft R. The Great Entrance: A History of the Transfer of Gifts and Other Preanaphoral Rites of the Liturgy of St. John Chrysostom. Roma, 1978. pp. 185-191.
[24] Срв. Arranz, M. La Liturgie des Presanctifies de l`ancient Eucoioge byzantin. // Orientalia Christiana periodikaq vol. ХLІІ, fask. 2, Roma, 1981, p. 344.
[25] Срв. Авксентий, архим. Литургика., с. 586.
[26] Срв Успенский, Н. Литургия преждеосвященних даров. // Богословские труды, Т. ХVІ. М., 1976, с. 155.
[27] В древност амвона бил в средата на храма. Вж. Авксентий, архим. Литургика., с. 87-88.
[28] Срв. Дмитриевский, А. Древнейшие патриаршие типиконы Святогробский, Иерусалимский и Великой Константинопольской церкви. Киев, 1907, с.329.
[29] Срв. Успенский, Н. Литургия..., с. 159.
[30] Пак там.
[31]. Срв. Дмитриевский, А. Цит. съч., с. 134.
[32] A Collektion of letters of Severus of Antioch from numerous syriac manuscripts. Edited and translated by E. W. Brooks. Ipswich, UK, 2003. // www.severus_coll_3_letters.htm.
[33] Срв. Успенский, Н. Литургия..., с. 159.
[34] Arranz, M. Op. cit. p. 350-360.
[35] Срв. Авксентий, архим. Литургията на свети апостол Яков Брат Господен. с. 19.
[36] Срв. Чифлянов, Бл. Богослужебният чин, преведен от св. Братя Кирил и Методий в началото на тяхната моравска мисия. // ГДА. 1972-73. С. 1976. с. 295.
[37] Срв. Афанасиева, Т., А. Слуцкий. Чинопоследование литургии преждеосвященых даров в двух древнейших болгарских служебниках. // Paleobulgarika. Кн. 3. 1999, с. 91.
[38] Пак там, с. 88.
[39] Виж Коцева, Е. Евтимиев служебник. С., 1985.
[40] Срв. Киселков, В. Патриарх Евтимий. С. 1938, с. 218.

1 коментар:

  1. Този доклад е подготвен и изнесен на Климентовите четения на катедрата по Кирило-методиевистика при Факултата по славянски филологии към СУ "Св. Климент Охридски" през ноемри 2005 г.

    ОтговорИзтриване