сряда, 28 септември 2011 г.

ПАСТИРСКО-ПЕДЕГОГИЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ НА ЙЕРОМ. НЕОФИТ РИЛСКИ (основни насоки) Иво Янев


Йером. Неофит Рилски (1793-1881) е безспорно една от водещите фигури по време на националното ни Възраждане (ХVІІІ-ХІХ в.). Неговото забележително по своя характер творчество и жизнен път са сравнително добре изследвани и проучени от редица изследователи – историци, българисти, педагози и, разбира се, богослови. В настоящия доклад се спирам върху някои основни моменти от неговата забележителна пастирско-педагогическата дейност.
Йером. Неофит Рилски, според проф. Румяна Радкова, е роден през 1793 г. в Банско[1], където получава и първоначалното си образование в килийно училище, основано от баща му – о. Петър. Готвен за иконописец, Никола п. Петров Бенин, пристига в Рилския манастир като чирак на  основателят на Банската иконографска школа – Тома Вишанов – Молера[2] и неговия син Димитър[3]. Тук е завладян не само от духовното обаяние на манастира, но и от авторитета на високо образованите монаси. Запленен от благодатният монашески живот на йером. Йеротей – роден брат на Добробосански митр. Серафим[4], младият Никола става негов послушник и ученик. През 1811 г., без знанието на баща му, е постриган в монашески чин с името Неофит[5]. Именно от този момент започва неговата пастирско-педагогическата дейност[6].
В следващите години на своя живот о. Неофит се отдава на усърдно учение и подготовка, за да може по-скоро да осъществи пастирския си и учителски дълг. Заради това о. Неофит отделя много време в четене и усвояване на знания в манастирското училище. Тук изучава гръцки и църковно-славянски езици, както и източно-църковно пеене. За да усъвършенства познанията си по гръцки, през 1821 г. заминава за Мелник и остава там пет години – до 1826 г. В местното училище  му преподава даскал Адам Цапек – Мецовлията (родом от гр. Мецо), Тук о. Неофит скоро намира много приятели от средите на „гръцкото просвещение”[7]. Според йером. Неофит е необходимо да бъде създадено светско модерно образование по примера на гръцките училища. В подкрепа на това си виждане привежда следния факт: българчетата масово се учат в „модерните гръцки училища” и поради тази причина килийните ни школа пустеят – там не може да се придобият знания, адекватни за съвременното настояще, а само основни – на четмо и писмо и проста аритметика[8]. Затова – убеден е о. Неофит, – е наложително след завършване на килийното образование, младежите да се изпращат в гръцките училища, където със сигурност ще получат достатъчно необходими познания, нужни за успешното им реализиране в живота[9]. В последствие о. Неофит се запознава отблизо с опита на новооткритите ни училища в Котел, Сопот, Калофер, Карлово и др.[10] и с известния труд на д-р Петър Берон – „Рибен Буквар”, издаден през 1824 г. В предисловието на книгата си П. Берон описва подробно своя възглед, как е редно да изглежда един качествен образователен модел, който да послужи за основа при създаването на „светското народно училище” [11].
През 1826 г. о. Неофит се завръща в Рилския манастир и става учител в тамошното училище. Успоредно с това се изявява като проповедник и певец в храма. В светата обител на дело показва своята отлична пастирска и педагогическа подготовка. Харесван е както от своите ученици, заради съвремения си начин на преподаване и с демократично си отношение към тях, така и от събратята си, заради пастирските му грижи към всички. И още нещо, изпитвали са дори наслада от ораторското му майсторство и красивия му глас, който чували по време на св. Литургия.
Славата на о. Неофит бързо се разнася извън манастира и Самоковският митр. Игнатий го кани на служение при него като дякон и писар (секретар) в митрополията, а също и да учителства в местното училище. Така към края на 1826 г. или в началото на 1827 г. о. Неофит заминава за Самоков. Училището, което той създава тук, е за напреднали в образованието ученици, и е наречено „славяно-греческо” [12]. За четири години в него се обучават бъдещи видни възрожденци като Захарий Зограф, Захарий Икономович-Круша и още редица др. В Самоков о. Неофит служи и проповядва редовно, като проповедите му са на простонароден, лесноразбираем език. Пример за грижата му за духовно възрастване на обикновения народ е превода на житието на св. Харалампий (изд. през 1934 г. в Крагуевац от Никола Стоянов) на „самоковски” диалект. В предговора на публикуваното издание, о. Неофит моли читателите си за извинение, че не е знаел че житието ще бъде публикувано, а ако е знаел това, щял непременно да го напише на книжовен български език. Заради духовните си качества о. Неофит е харесван от целия град. През 1833 г. именно самоковци го предлагат на цариградския патриарх да бъде избран за техен владика, но това тяхно желание не се осъществява поради националната му принадлежност, а също и защото е изявявал открито своите политически убеждения, които гръцките духовници и общественици не приемали[13].
През август 1833 г., след опустошителния пожар в Рилския манастир, о. Неофит е изпратен като таксидиот и духовник в Казанлък. Препоръчителното писмо от манастирското братство показва изключителните му духовно-пастирски и педагогически умения. В него четем следното: „… понеже есть мужъ кротокъ, смиренъ, благоговейнъ и всякими благими нрави и дарованиями украшенъ” [ „… понеже е мъж кротък, смирен, благоговеен и с всякакви добри нрави и дарования е украсен.” (превод мой)][14].  Положителни са били и отзивите на тогавашния Търновски митр. Иларион Критски, чиято благословия рилския монах получава за своята дейност в Казанлък[15].
От януари/февруари до 20 ноември 1834 г. о. Неофит живее в Букурещ. Изпратен е с благословията на митр. Иларион и с издръжката на братя Мустакови. Тук той изоставя своя „гръко-славянски” метод на обучение и приема т. нар. Априловски метод, състоящ се в откриването на народни училища по европейски образец, с преподаване на говорим български език и със светски устои[16]. В Букурещ о. Неофит подготвя пълен комплект дидактически материали за Габровското училище, използвани като основа на редица по-късни подобни издания[17]. Изучава румънския опит и употреба на „Взаимоучителната дидактическа система” (на Запад известна като Бел-Ланкастърова училищна система)[18], който опит по-късно ползва при основаването и ръководенето на училища в българските земи.
Благодарение на проявената активна подготовка, продължила няколко месеца, от страна на родолюбците Васил Априлов, братята Димитър и Христо Мустакови и Николай Палаузов, „Първото българско народно училище” отваря врати в Габрово на 2 януари 1835 г. О. Неофит е единодушно обявен за първия българския народен учител. Там преподава до 23 март 1837 г. Училището има между 60 и 120 ученика от Габрово и от други български селища. Образованието е напълно безплатно. Учениците са разделени на две групи – за начинаещи и в т. нар. подготвителен клас[19]. Тук създава методическо ръководство за организацията на взаимното обучение – „Изложение предания на Габровското взаимно училище”[20], както и първия български правилник за ученици – „Учениците имат должность”, в който подробно показва, какви права и задължения има всеки един ученик. В Габрово излиза на бял свят и „Училищен правилник за дисциплината” създаден пак от него с цел да укрепи моралните и духовните устои на своите ученици. Много български общини желаят о. Неофит да им предаде опита си за създаване на такива взаимни училища. Получава и много писма, в които се изразява подкрепа за неговата „дидаскалска дейност”[21].
В Габрово о. Неофит не забравя, разбира се, и своя пастирски дълг. Редовно извършва св. Литургия, проповядва, сее християнския дух сред учениците и местните хора. Тук за две години (1835-1837) осъществява по-голямата част на своя превод на новобългарски език на Новия Завет. По искане на игумена на Рилския манастир Йосиф, пак в Габрово, преработва „Службы с житием преподобнаго и богоноснаго отца нашего Иоанна Рылскаго Чудотворца, прилежно убо исправленная от древнихъ рукописей Неофитом Иеромонахом”, която бива отпечатана в Белград през 1836 г. Тази служба започва да се употребява не само в богослужебната практика на Рилския манастир, но и в други манастири и църкви по нашите земи.
Въпреки големия успех на това просветителско начинание и на книжовната си дейност в Габрово, о. Неофит е подложен на множество злословия, всевъзможни нападки и пречки. Стига се дотам, че местните чорбаджии го набеждават, че е бил наложен от Търновския митр. Иларион. И още, че в неговото училище е истински „Содом и Гомор”[22]  и всеки, който е благочестив не трябва да изпраща детето си там на школо[23], че братството на Рилския манастир е взело решение за изгонването му от тамошната монашеска общност[24] и още много други нападки. Огорчен, с наранена лична чест, о. Неофит напуска Габрово на 27 март 1836 г. За решението си да направи това пише на няколко места в дневника си, като например на 1 ноември 1836 г.: „В сей день смущавался я много о себе помышлял, аще бы было возможно отити от злаго сего места” [ „В този ден се смущавах много и мислех за себе си, ако е възможно да се махна от това зло място.” (превод мой)][25]
Научили за напускането му, няколко градове канят йеромонах Неофит да стане техен главен учител. Предложения има от Казанлък, Кюстендил и Пловдив, като в последния град има замисъл да се направи висше училище за българи[26]. О. Неофит се отказва да замине за Кюстендил, а в Пловдив силната гръкоманска партия проваля всички предприети планове за създаване на „високо” училище. През м. май 1836 г. последва и покана за епископско и учителско място в Сръбската православна църква – за Шабацки архиепископ – този път от страна на сръбския княз Милош Обренович, но я отклонява, за да сее „новобългарската просвета” в пределите на нашите земи[27].
На 21 август 1837 г., след посещение си в Св. Гора – Атон, о. Неофит пристига в Копривщица, където е назначен за „главен учител” в месносто училище. Учебните занятия са открити от Пловдивския митр. Никифор на 24 септември с. г. с тържествен водосвет[28]. Училището е двустепенно, като първата степен е взаимоучително, а втората с индивидуална и групово-индивидуална организация. В Копривщица  о. Неофит завършва окончателно превода на Новия Завет и отпечатването му се извършва с благословията на Търновския митр. Иларион и излиза от печат през 1840 г. в Смирна като през следващите десетилетия претърпява 6 издания. Всяка сряда йером. Неофит чете на обикновения народ и на учениците си популярни сказки[29]. През целия си престой в Копривщица, о. Неофит служи редовно, проповядва, наставлява. Според о. Климент Рилец – друг виден рилски духовник, запазените тетрадки с проповеди или бележки за проповеди, показват добрата ораторска и богословска подготовка на о. Неофит[30]. По-голямата част от тези проповеди са изнесени именно в Копривщица. В тях о. Неофит Рилски се противопоставя на сребролюбието на нашите духовници, осъжда ги за слабата им подготовка и ниската им култура, а също и за липсата на пастирска грижа към страдащия народ, като според него, това е основната причина за падението на българския дух. В проповедта си за св. Спиридон Тримитунтски, о. Неофит отбелязва, че този светец е изцерил безкористно мъчещия се император Констанций, а съвременните му духовниците правят всичко с цел печалба и не се грижат за своето паство[31]. О. Неофит се изправя и срещу ширещите се суеверия по негово време. Противопоставя се на крайностите в живота и във вярата като нехристиянски. За постите казва, че по-важен е не телесния, а душевния пост, състоящ се от искрена молитва, добротворство и най-вече от любов към ближния[32]. От произнесената реч при откриването на училището в Копривщица става ясно, че за о. Неофит училището е неразривно свързано със Свещ. Писание и Църквата. Затова Свещ. Писание трябва да бъде положено в основата на всяко обучение[33]. Йером. Неофит остава в Копривщица до септември 1839 г.[34]
Рилското братство призовава о. Неофит да се завърне в манастира и да продължи тук просветно-учителската си дейност. През 1839 г. йером. Неофит се завръща в Рилския манастир. Славата му на бележит „дидаскал” кара настоятелства от различни градове да го канят за свой главен учител. Заради народно-просветната си дейност о. Неофит е следен от турските власти и гръцките националистически кръгове[35]. Негови ученици го предупреждават за реалната опасност за живота му, но въпреки това, о. Неофит решава да остане в манастира.
В Рилския манастир о. Неофит създава ново училище, в което постъпват единадесет ученика, всички с вече някакво образование „возрастны и разумны и прогимнасанны”[36]. Заедно с по-рано съществувалото килийно училище, с което се обединява, новото училище става двустепенно. В него по право учат безплатно децата на жителите на околните селища. Нямаме точни данни, по кой метод се е водило обучението, но се предполага, че по примера на ръководеното от него училище в Габрово, въвежда и тук взаимоучителният метод[37]. Разполагаме със сведения, че о. Неофит има желание в Рилския манастир да създаде духовно училище или семинария[38]. Заради противопоставянето на манастирското братство и отказа на неговите приятели в Сърбия да финансират това начинание, плановете му не се осъществяват. В Дневника му от 19 и 20 март 1844 г. виждаме колко е бил ядосан на манастирското братство: „… в сей смущался зело о винехъ со стареями ... смущавался ... до толъ что мысли неподобныя входили сердце моемъ и уже решился оставити учителское звание...” [„… тогава се смущавах много за вината на старците ... смущавах се ... до толкова, че непристойни мисли влизаха в моето сърце и вече реших да оставя учителското звание…”][39]. Въпреки тези закани, остава главен учител на манастирското училище чак до 1848 г. Със собствени средства построява две сгради до постницата „Св. Лука”, като според Марко Балабанов, там е искал да изгради духовно училище за подготовка на монаси и свещеници[40]. През време на престоя си там о. Неофит на два пъти е увещаван да стане архиерей. През пролетта на 1840 г. е предложен от жителите на Търново, да стане техен митрополит, а през март 1842 г. жителите на Пазарджик и Панагюрище го искат за Агатоникийски епископ със седалище Пазарджик. Разбира се, скромен и носещ в сърцето си грижата за просвета за българския народ, о. Неофит отказва[41].
От 1848 до 1852 г., по препоръка на бившия Софийски митр. Мелетий, о. Неофит преподава църковно-славянски език в Патриаршеското висше богословско училище при манастира „Света Троица” на о. Халки[42]. Тук взема участие в съставянето на църковно-славянската граматика – издадена на гръцки през 1850 г. в Цариград, използвайки опита си от съставителството на своята „Болгарска граматика” през 1835 г. През 1852 г., отново в Цариград, издава „Христоматиа славянскаго языка”[43].
На 27 септември 1852 г. о. Неофит се прибира окончателно в Рилския манастир. В началото на 1860 и през 1874 г. е канен за ректор на заплануваната в Търново Духовна семинария. Вече в напреднала възраст и в лошо здравословно състояние отказва да заеме този пост[44]. След смъртта на игумена Рилския манастир – Йосиф, на 16 октомври 1860 г. о. Неофит е избран за нов игумен[45]. Западнал в духовно и материално отношение, манастирът започва бавно, но с усърдие да се възобновява. О. Неофит като игумен полага всеотдайни грижи, както за духовния живот, така и за просветителската дейност там. След като се оттегля от игуменството на 24 ноември 1864 г., е обявен от събратята си за „общ съборен старец” и изповедник – титла даваща право на о. Неофит да връчва  игуменския жезъл на всеки новоизбран игумен на манастира[46]. О. Неофит умира на 4 януари 1881 г. на осемдесет и осем-годишна  възраст. Погребан е до южната стена на съборната църква  на Рилския манастир - „Рождество Богородично”.
Йером. Неофит Рилски полага основите на новобългарското училищно дело. Бележит духовник и книжовник той оставя в почти всички кътчета на Родината ни свои ученици и следовници. Досега не е правена статистика на изучените от него ученици, но броят сигурно е  твърде голям. Във всички свои слова твърдо и неотклонно държи на единението между Църква и училище, между образование и вяра в Бога. Едното без другото неминуемо ще доведе до морално и духовно падение на българина. Не трябва да забравяме също, че методиката на обучение, педагогическите методи, правилниците и уставите на тогавашните училища, и особено учебното съдържание и основните учебни предмети, църковните училища, създадени и ръководени от о. Неофит, са били напълно в съзвучие с европейските образователни практики и са давали модерно за времето си образование и духовна просвета на учениците[47]. Йером. Неофит поставя на стабилна светоотеческа основа пастирската грижа за българския угнетен народ. Неговите слова вразумяват обикновените християни и йерарсите по нашите земи. Той първи в българските земи поставя въпроса за душегрижие за самия пастир и за неговата подготовка. Бори се със суеверия като съзижда истинската православна вяра на народ и клир. С примера на своя живот показва нагледно, как трябва да живее и се труди всеки един пастир, педагог и книжовник.




[1] Вж. Мястото и годината на неговото раждане е хипотеза, защитавана от проф. Румяна Радкова (вж. Радкова, Румяна. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1983, с. 9-11).
[2] Вж. повече за неговия живот у Василиев, Асен. Тома Вишанов – Молера. С., 1969.
[3] Доросиев, Лука. Неофит Рилски-Патриарх на българските книжовници и педагози. С., 1932, с. 8.
[4] Вж. повече за Добробосанския митр. Серафим у Върбаков, Благовест. Ктиторите на Пчелинската църква. С., 2009, с. 13-33 (за йером. Йеротей – пак там, с. 27-28, бел. 18).
[5] Според Вера Бойчева монашеското пострижение на йером. Неофит Рилски е станало през 1813 или 1814 г. (вж. Бойчева, Вера. Неофит Рилски създател на българското народно училище. С., 2006, с. 36).
[6] Важно е да се отбележи, че съществува грешка в биографията на йером. Неофит Рилски. Неврокопския митр. Пимен споменава, че той е преминал степените от монах до йеромонах (свещеник-монах) за времето от 1811 до 1821 г. (вж. Пимен, Неврокопски митр. Отец иеромонах Неофит Рилски. С., 1984, с. 17). Същият по-късно твърди, че о. Неофит е дякон на Самоковския еп. Игнатий през 1826-1827 г. (пак там, с. 18). Логически и канонически погледнато при това положение о. Неофит не е могъл да бъде йеромонах преди 1830 г., защото след зверското убийство на митрополит Игнатий, остава в Самоков като учител до 1830 г, а през 1832 г. се връща в Рилския манастир. През 1833 г. о. Неофит е изпратен за духовник в риломанастирския метох в Казанлък. Следователно тогава вече е йеромонах. (вж. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 11-13 ). Нямаме конкретни данни за точната дата на ръкоположение на о. Неофит Въпреки това, в други, следващи научни трудове, посветени на о. Неофит Рилски, тази грешка се преповтаря.
[7] Снегаров, Иван. Принос към биографията на о. Неофит Рилски (Гръцки писма до него). С., 1951, с. 41, 54, 226, 227, 229, 270 и др.
[8] Срв. Бойчева, Вера. Цит. съч., с. 47-48.
[9] Пак там, с. 48.
[10] Срв.  Andonov, Bojidar. Der Religionsunterricht in Bulgarien. Geschihte, Gegenwart und Zukunft religioeser Bildung in der otthodoxen Kirche Bulgariens. Essen, 2000, S. 33.
[11] Вж. Берон, Петър. Буквар с различни поучения (Рибен буквар). Фототипно издание. С., 1974, с. 2-11 и Andonov, Bojidar. Der Religionsunterricht in Bulgarien.S. 40.
[12] Срв. Радкова, Румяна. Цит. съч., с. 28-29.
[13] Пак там, с. 52.
[14] Бойчева, Вера. Цит. съч., с. 56.
[15] Пак там, с. 53. Според акад. Ив. Снегаров, митр. Иларион не е оценил качествата на о. Неофит и затова го е приел като един от обикалящите монаси за набиране на дарения от неговата епархия. Що се отнася до изпращането му по-късно за Влашко, Снегаров застъпва идеята, че това се дължи на намеса от страна на други лица (срв. Снегаров, Иван. Цит. съч., с. 9-10). Според митр. Пимен това са братята Мустакови (срв. Пимен, Неврокопски митр. Цит. съч., с. 22-23).
[16] Срв. Бойчева, Вера. Цит. съч., с. 58-59, 63.
[17] Вж. пак там, с. 60-63.
[18] За Взаимоучителния дидактически метод вж. по-подробно в Andonov, Bojidar. Der Religionsunterricht in Bulgarien. S. 35-39.
[19] За учебния план и дисциплините на Габровското училище вж. по-подробно в Andonov, Bojidar. Der Religionsunterricht in Bulgarien. S. 41-42.
[20] Срв. Бойчева, Вера. Цит. съч.,с. 187-188.
[21] Пак там, с. 67-69.
[22] Според писмото на о. Неофит до Търновски митрополит Иларион вж. в Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 21.
[23] Срв. Снегаров, Иван. Цит. съч., с. 18.
[24] Срв. Бойчева, Вера. Цит. съч., с. 74.
[25] Шишманов, Иван. В. Е. Априлов, Неофит Рилски и Неофит Бозвели. Нови студии из областта на българското възраждане. Т. I, С., 1926, с. 92.
[26] За кореспонденцията по плановете за откриване на такова „Високо” училище в Пловдив вж. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 33-35, 61-62.
[27] Срв. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 92-94.
[28]Срв. Шишманов, Иван. Цит. съч., с. 97
[29] Срв. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 38.
[30] Срв. Климент Рилец, Йером. Йеромонах Неофит Рилски като проповедник. – Църковен вестник, 1955, № 25, с. 2-3.
[31] Срв. Проповед за св. Спиридон Тримитунтски (Ръкопис № 2900, библиотека Рилски манастир, с. 30-35).
[32] Срв. Проповед за Неделя сиропустна. (Ръкопис №2900, библиотека Рилски манастир, с. 85-100).
[33] Срв. Реч при отваряне на училище (Ръкопис № 2898, библиотека Рилски манастир, с. 12).
[34] Срв. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 57.
[35] Пак там, с. 64-65.
[36] Писмо на Райно Попович от 19 януари 1840 г. (вж. Шишманов, Иван. Цит съч., с. 222-223).
[37] Срв. Терзийска, Милка. Книжовно-просветната дейност на Рилския манастир. (От Х в. до Освобождението). С., 2009, с. 148.
[38] Срв. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 66.
[39] Шишманов, Иван. Цит. съч., с. 107.
[40] Срв. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 66.
[41] Пак там, с. 99.
[42] Срв. Дилевски, Николай. Неофит Рилски – книжовник и педагог. – Духовна култура, 1993, № 5, с. 2.
[43] Пак там, с. 3.
[44] Срв. Доросиев, Лука. Цит. съч., с. 85-86.
[45] Пак там, с. 98.
[46] Пак там, с. 103.
[47] Срв. Нушев, Костадин. Българската православна църква и Освобождението на България. – URL: WWW.PRAVOSLAVIE.BG [on-line: 2011].

вторник, 5 април 2011 г.

ГРИЖА ЗА ДЕЦАТА И МЛАДИТЕ ХОРА С НАРУШЕНО ЗДРАВОСЛОВНО СЪСТОЯНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ(Случаи на свръхестествено изцеление)


Свещеното Писание, не е медицински сборник или история на медицината. Болестите тук са отбелязани или във връзка с някое чудо, или като част от бита и живота на човека. Не са оставени, точни диагнози или наименования на болести. От симптомите, които са описани, някои учени определят и болестта във всеки отделен случай. Нерядко наименованията на болестите са различни с известните от нашето съвре мие. Някои учени са извършили подробни изследвания по тези въпроси.[1]
В Св. Писание страданието и болестта са пряко свързани с духовния живот на хората. Те са следствие или на изпълнения с грехове живот на вярващия, или на някаква умисъл от страна на Божията икономия. От разказа за Грехопадението виждаме, че човек, извършил първия грях, започва да изпитва несигурност, страх и болка (Бит. 3:16-17). Бог казва на Моисей след бягството от Египет, че на народите, които се подчиняват на Бог, които спазват Неговите заповеди е обещано, че Той вече няма да ги поразява с болести „... ако слушаш добре гласа на Господа, твоя Бог, и правиш каквото е угодно пред очите Му, и се вслушваш в заповедите Му, и пазиш всичките Му наредби, - няма да ти напратя ни една от болестите, които напратих на Египет; защото Аз съм Господ (Бог твой), целител твой.” (Изх. 15:26).
Страданието е последица от духовното заболяване на отделния човек или на цялото общество. Бог, обаче, винаги подкрепя грешния и болния и му дава възможност за покаяние и от там за изцеление. Това изцеление почти винаги е свръхестествено  и е чудо, което трябва да подкрепи думите на онзи, който ги извършва и да онагледят тези думи, да припомнят, че единствено на Бога трябва да се осланяме всички. В Свещеното Писание намираме редица такива случаи.

В Стария Завет
В Стария Завет са редки случаите на чудотворно изцеление или възкресяване. Основно такива изцеления намираме при излизането на еврейския народ от Египет и в служението на пророците Илия и Елисей.[2]
Такъв е случая с възкресяването от св. прор. Илия на сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, при която той се подслонил. „След това разболя се синът на тая жена, домакинята, и болестта му беше тъй силна, че у него не остана дишане.” (3 Царств. 17:17). Според еврейския историк Йосиф Флавий, момчето не е умряло, а е „имало вид на труп”, което от своя страна значи, че пророкът просто му е помогнал да се съвземе.[3] По същия начин мислят и мнозина от еврейските тълкуватели на Стария Завет. Въпреки това библейския текст ясно указва, че имаме случай на действителна смърт и истинско възкресение от мъртвите. На същото мнение са св. Отци и редица съвременни тълкуватели. Въпреки мъката, майката подсъзнателно разбира своята греховност Тя, знаейки че пророка е „Божий човек”, започва да се оплаква, че той е донесъл болестта на сина й[4]: „какво имаш ти с мене, човече Божий? Дошъл си да ми напомниш моите грехове и да умориш сина ми.” (17:19). Тогава св. прор. Илия, виждайки мъката на майката, взима детето в стаята си: „И като се простря три пъти над момчето, извика към Господа и каза: Господи, Боже мой! да се върне душата на това момче в него! И Господ чу гласа на Илия, върна душата на момчето в него, и то оживя.” (17:21-22). Св. Илия разбира непреодолимата мъка на майката, вижда нейния грешен живот и по милостта на Бога решава да помогне на детето й.
Друг такъв случай е възкресяването от св. прор. Елисей на сина на жената от град Сонам (Галилея, близо до планината Кармил) (4 Царства 4:34-35). Въпреки, че е сходен със споменатото възкресяване от св. Илия, тълкувателите са на мнение, че това са два отделни случая.[5] Тук се предолага, че детето е получило заболяването си вследствие на слънчев удар или е страдало от тежка форма на енцефалит.[6]И влезе, затвори вратата след себе си и се помоли Господу; след това се качи, легна върху детето, тури устата си върху неговите уста, очите си върху неговите очи, и дланите си върху неговите длани, и се простря върху него, и тялото на детето се сгря. Елисей стана и взе да ходи из горницата насам-нататък; после пак се качи и се простря върху него. И детето кихна седем пъти и отвори очите си.” (4 Царства 4:33-35).
И тук Бог не оставя без подкрепа вярата на майката и болното й дете и му дава възкресение чрез действията на пророка. Някои тълкуватели предполагат че напускането на майката през време на действията на пророка са израз на нейната вяра в силата на Бога и Неговия пророк.[7] Тя оставя пророка да изърши необходимото, осланяйки се на Божията милост, и Бог не се забавя да й помогне.
И в двата случая  виждаме грижата на Бога чрез Неговите служители за страдащите деца и техните родители. Но тази грижа е не само физическа, а и духовна. Ние нямаме данни за по-нататъшния живот на двете майки, но предполагаме, че те са осъзнали своите грехове и повярвали във всемогъщата сила на Бога. Техния живот се променил от великото чудо на Божията намеса.

В Новия Завет
В Новия Завет намираме повече случаи на изцеления и възкресения. В Евангелията се говори за десетки чудеса, извършени от Господ Иисус Христос върху евреи и езичници. Така Сина Божий снизхожда над отрудените и обременени, вярващи и невярващи хора.
В Евангелието според Марк намираме случая с възкрсението на дъщерята на началника на синагогата – Иаир. Когато Господ Иисус Христос пътува от Перея за град Капернаум (Галилея) Го спряло голямо множество. Бащата на болното момиче, богат и знатен юдеин, виждайки, че детето му е тежко болно и няма друга помощ, отива при Спасителя, пада на колене пред Него и Го моли: „щерка ми е на умиране; дойди и възложи върху й ръце, за да оздравее, и тя ще бъде жива.” (Марк 5:22). Спасителят вижда мъката на родителя и се съгласява. Още по пътя, обаче  съобщават, че момичето е вече починало, да не се губи времето на Месията. Въпреки това Господ Иисус Христос само казал на Иаир: „...не бой се, само вярвай.” (5:37). В къщата на началника Христос влязъл само с Петър, Яков и Йоан. Без всякакви ритуални действия Той само казал: „момиче, тебе казвам, стани! Момичето веднага стана и начена да ходи, понеже беше на дванайсет години.” (5:42-43). Това чудо смутило, но и същевременно дало сила на семейството на Иаир и неговите приятели, да повярват в Христос и да тръгнат по пътя на новия живот. Някои изследователи като Холцман (+ 1863 г.), твърдят, че тук става въпрос за сън, вследствие на болестта. Според тях Спасителят просто събудил момичето, хващайки го за ръката. Разбира се Евангелския текст достатъчно ясно говори, че момичето е било умряло. Не случайно, когато Христос казал че детето спи, на стоящите в дома, те му се изсмяли. Това доказва, че близките на Иаир, вече са опитали да събудят момичето, но неуспешно – то е било вече умряло.[8]  Вдигането на момичето е демонстрация на чудото извършено Спасителя. То не е малко по възраст и ставането и ходенето доказва цялостта на станалото чудо.[9] Свидетелството за това възкресение на св. ап. и евангелист Лука е аналогично. Като той добавя следните думи: „И възвърна се духът й; тя веднага стана” (Лука 8:55). Тези думи доказват, че момичето е било вече умряло, а Христос е върнал духа му в тялото, т. е. възкресил го е.[10]
Св. ап. и ев. Лука говори и за друго възкресение на сина на една вдовица от град Наин (намиращ  се на югоизток от Назарет). Когато Спасителят влизал с учениците си в града, видял тъжното шествие на много хора, които изпращали единствения син на една почитана от всички в града вдовица (Лука 7:12). Господ Иисус Христос видял мъката на майката и на приятелите й и се смилил над нея. Пренебрегнал наредбите на Закона, които забраняват докосването до мъртво тяло, като осквернително[11] (Числа 19:11, 16). Допрял се до носилката и казал: „момко, тебе думам, стани!” (7:14). Момчето (никъде не намираме точна индикация на неговите години[12]) само станало, седнало на носилката и почнало да говори.  Спасителят проявил грижа за момчето и майка му, както проявява за всеки един човек на тази земя. Виждаме снизхождението му над грешния човек и желанието Му да помогне на страдащите. Всички, които присъствали на това чудо се ужасили: „И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ.” (7:16). Вследствие на чудото мнозина повярват, че Спасителят е Великия пророк, Месията, дошъл да изпълни преопределеното от Писанието.
Св. ап. и  ев. Лука в книга „Деяния на св. Апостоли” свидетелства за възкресение от св. ап. Павел на едно момче в Троада. В един неделен ден троадските учениците се събрали да преломят хляб и да побеседват. Според св. Йоан Златоуст това е обикновена трапеза,[13] докато според други тълкуватели е било богослужебна трапеза – св. Евхаристия,[14] след която се извършвали вечерите на любовта Агапи.[15] Св. ап.  Павел проповявал дълго  на учениците. На другия ден трябвало да отплава с кораб до Асос и речта му продължила до полунощ. Тук св. Лука минава в първо лице мн. ч. „В горницата, дето се бяхме събрали...” (Деян. 20:8), което е сигурен белег, че самият той е свидетел на събитието. Помещението  е   затворено[16] и от многото свещи, топлината, дима и липсата на достатъчно кислород, едно момче на име Евтих на възраст между 9 и 12  години[17], което седяло на прозореца се унесло в дълбок сън и паднало от третия етаж долу на камъните. Евтих (Ετυχος) в превод от старогръцки език означава щастлив, късметлия, успехшен, сполучен[18]. Според някои тълкуватели, това е прякор, който момчето получило след падането и възкресението от ап. Павел.[19] Падането, според св. Йоан Златоуст, не било предизвикано от леност, а от умора вследствие на желанието на момчето да се наслади на беседата със ап. Павел.[20] Учениците видели, че момчето е мъртво (νεκρς (BYZ)). Св. ап. Павел  казал: „не се смущавайте, защото душата му си е в него.” (20:10). Тези думи не означават, че момчето е още живо, а че то е умряло, но душата му ще се върне и той отново ще бъде жив.[21] На зазоряване, след като апостола заминал, довели момчето живо. Св. ап. Павел не могъл да остави това момче, което в усърдието си се преуморява и нелепо загива. Тази смърт, обаче идва да покаже, че за Бога всичко е възможно и да даде пример на троадските християни за силата на Бога и да подкрепи авторитета на апостола пред учениците.
В Евангелията според св. ап. Матей (8:5-13)  и св. ап. Лука (7:1-10), намираме случай на свръхестествено изцеление на слугата на един стотник. Когато Спасителят влиза в Капернаум[22] (дн. Тел Хум – близо до устието на р. Йордан в Галилейското езеро) се приближава до Него стотника и Го моли да изцели слугата му, който „...люто страда.” (Мат. 8:6). Христос вижда вярата на загрижения господар и се съгласява. Стотникът обаче очудва Месията като казва, че не е достоен Той да влезе под покрива на къщата му. Иска само Спасителят да каже една дума и слугата му ще оздравее. Виждайки вярата му Христос казва: „иди си и, както си повярвал, нека ти бъде.” (8:13). И наистина по същото време слугата оздравява.
Относно стотника имаме запазени малко данни. Предполага се че е от римската войска, поставена под командването на Ирод Антипа[23], който, по свидетелството на Йосиф Флавий, има наемна римска войска. Стотникът[24], според тълкувателите, е езичник – римлянин. Следователно е нечист според закона. Предполага се че участвал в синагогалното богослужение и познава отчасти иудейските закони, затова моли Спасителя за изцеление.[25] Св. Лука допълва предположенията, че е бил почитан от еврейските старейшини: „...той заслужава да му сториш това, защото обича народа ни, и синагогата той ни построи.” (7:5-6). Слугата е тежко болен: „лежи у дома разслабен и люто страда” (8:6). Почти всички тълкуватели предполагат, че слугата е младо момче между 14 и 18 години. Даже някои превеждат гръцката дума πας  (BYZ) на първо място като син и на второ като слуга. Въпреки това от контекста се вижда, че става въпрос за близък, доверен слуга.[26]  Предполага се, че  страдал от детски паралич, или полиемилит, с парализа на дихателните пътища.[27] Алфорд смята, че това е форма на тетенус, която по това време често е бъркана с паралич. Повечето тълкуватели смятат, че младежа е  в много тежко състояние, даже и в предсмъртна агония и затова стотникът иска Спасителя от мястото на срещата да изцели болното момче.[28] Св. Лука потвърждава това с думите „...и слугата беше болен на умиране” (7:2). Според други тълкуватели нежеланието на господаря да покани в къщата си Христос е продиктувано от  еврейския закон, който забранява на евреите да посещават къщи на иноверци, като осквернително.[29] Св. Йоан Златоуст отдава тези думи на смирението на стотника, който не е достоен Учителят да влезе в къщата му, и на великата му вяра в силата и любовта на Спасителя.[30] Христос вижда вярата на стотника и изразява очудването Си за да направи впечатление на стоящия народ. Сина Божий с една Своя дума от разстояние изцелява младежа: „иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час.”  (Мат. 8:13).
В Евангелията според Матей (17: 14-18) и  Лука (9:37-42), намираме още един случай на свръхестествено изцеление на дете, страдащо от бяс. След Преображението Си, Христос слязал от планината Тавор. Бащата паднал на колене пред Христос и го молел за сина му, който „...по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода.” (Мат. 17:15). Предполага се че става въпрос за бесноватост, проявяващ се със сомнамбулизъм. Сина без да осъзнава излиза от къщата си, и върши неща, които сериозно увреждат физическото му състояние. Състоянието на детето, явно, било много тежко. Известни са различни степени на  обсебване, тук явно става въпрос за най-тежката степен: „и зле страда” (17:15).[31] Бащата не вижда никаква друга надежда за сина си и затова го довежда при Апостолите. Те обаче не могли да го изцелят. Разтревожения родител решава да направи последното, което може – да заведе момчето при Христос. Според древните тълкуватели като св. Йоан Златоуст, св. Йероним, Иларий и Теофилакт Охридски[32], бащата на детето бил невярващ и Спасителят го укорява затова „...о роде неверен...”. По-късните тълкуватели, обаче, отнасят тези думи към учениците и въобще всички хора. От текста виждаме, че са прави. Бащата има твърда и истинска вяра в Спасителя. Някои тълкуватели предполагат, че родителят с дни обикаля и търси Христос из планината Тавор и Го намира. Първо опитва при апостолите и въпреки неуспеха им, незагубил вяра, идва при Господа. Спасителя решава да укрепи вярата им и извършва екзорсистко действие – „запретява” духа и освобождава момчето.[33]

От разгледаните случаи на свръхестествено изцеление в Свещеното Писание виждаме грижата на Бога и Неговите служители за попадналите в тежка болест и даже смърт деца. По Божията воля пророците Илия и Елисей, Самият Христос или св. ап. Павел изцеляват страдащите деца и им дават възможност за нормален по-нататъшен живот. Това е пример, който св. Църква винаги е прилагала в идните векове. И  днес грижата на Църквата към „тези най-малките” страдащи от болести, не трябва да бъде оставяна. Въпреки трудностите на нашето съвремие Църквата е тази, която трябва да изпълни своя дълг към своите страдащи деца.




[1]Виж по-подробно за Медицина и Библия: Kelsey, M. Healing and Christianity. New York, 1976, p. 8-33; Amundsen, Darrel. Medicine, Society and Faith in the Ancient Medieval World. Baltimore, 1996; Kee, H. Medicine, Miracle and Magic in New Testament Times. Cambridge, 2005.Porterfield, A. Healing in the History of Christianity. и др.
[2] Нов библейски речник. С., 2007, с. 483.
[3] Флавий, И. Иудейские древности. Т. 1. Минск, 1994, с. 444-445.
[4] DeVries, S. 1 Kings. Waco, Texas, 1985, Word Biblical Commentary-12, p. 221.
[5] Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 2. Стокгольм, 1987, с. 492
[6] Нов библейски речник., с. 483.
[7] Hobbs, T. 2 Kings. Waco, Texas, 1985, Word Biblical Commentary -13, p. 52-53.
[8] Лопухин, А. Толковая Библия. Стокгольм, 1987, Т. 9, с. 45.
[9] Guelich, R. Mark 1-8:26. Waco, Texas, 1989, Word Biblical Commentary -34 A, p. 303.
[10] Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 9, с. 182.
[11] Nolland, J. Luke 1-9:20. Dallas, Texas, 1989, Word Biblical Commentary -35 A, p. 323.
[12] Ibid.
[13] Св. Иоанна Златоуста. Творения. Т. 9, Кн. 1. С. Петербург, 1903,  с. 377.
[14] Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 9, с. 147.
[15] Bruce,  F.  The Book of the Acts. Grand Rapids, Michigan, 1990, p. 384-385. За „Агапи” виж по-подробно Авксентий, архим. Литургика. Пловдив, 2005, с. 405-407.
[16] Желев,Ив. Разпространението на Христовото благовестие.  С., 2003, с. 146.
[17] Witherington III, B. The Acts of Apostles. Grand Rapids, Michigan, 1998, p. 607.
[18] Войнов, М и др. Старогръцко-български речник. С., 1996, с. 333.
[19] Witherington III, B. The Acts of Apostles. p. 607.
[20] Св. Иоанна Златоуста. Цит. съч. , с. 378.
[21] Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 9, с. 148.
[22] Καπερναομ (BYZ). Повечето тълкуватели наричат Капернаум център на служението на Спасителя в Галилея. Hagner, D. Matthew 1-13. Dallas, Texas, 1989, WBC-33A, p. 203.  За Капернаум виж Нов Библейски речник. с. 663-665.
[23] За Ирод Антипа виж по-подробно в Нов Библейски речник. с. 545.
[24] След реформите на Гай Марий в един легион вече има по 59 центуриона, по 6 във всяка кохорта (с изключение на 1 кохорта, с 5 центуриона). Стотнята се командва от Стотник или на латински Центурион (centurio). Командирът на първата центурия на първата кохорта (centuria prior) командва същевременно и цялата манипула и се нарича Primus pilus. Той е с най-висок ранг измежду всички останали центуриони и има право да участва на военния съвет и да изказва мнение. Другите 4 центуриона на Първа кохорта се казват primi ordines и също участват на военния съвет.В останалите кохорти командващите на първите 2 центурии се казват съответно – pilus prior и pilus posterior, после следват princes prior и princes posterior; hastatus prior и hastatus posterior. Най-низшият по звание е decimus hastatus posterior – центурионът на десетата задна центурия на хастатите // Encyclopædia Britannica. // http://www.britannica.com/EBchecked/topic/102946/centurion
[25] Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 8. Стокгольм, 1987 с. 164.
[26] Hagner, D. Matthew 1-13.  p. 204.
[27] Нов Библейски речник. с. 476.
[28] Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 8. с. 164-165.
[29] Hagner, D. Matthew 1-13.  p. 204; Albright, W., C. Mann. Matthew. Anchor Bible 26. New York, p. 93.
[30] Св. Иоан Златоуст. Беседа 26. // Тълкувание на евангелието от Матея. Беседи 1-44. С., 2007, с. 459-460, 466.
[31] Нов библейски речник., с. 482.
[32] Теофилакт, архиепископ Български. Тълкувание на Евангелието. Ч. 1, св. Гора, Атон, 2003, с. 203.
[33] Nagner, D. Matthew 14-28. Dallas, Texas, 1989, WBC-33 B, p. 504.