Проф. Н. Н. Глобуковски и реформата във духовното образование в Русия в края на ХІХ и началото на ХХ в. (Към въпроса за подготовката и образованието на пастира)

Проф. Н. Н. Глобуковски и реформата във духовното образование в Русия в края на ХІХ и началото на ХХ в.

(Към въпроса за подготовката и образованието на пастира)

Гл. ас. д-р Иво Янев

Настоящата статия има за цел да хвърли светлина на някои от възгледите на проф. Н.Н. Глубоковски във връзка с реформата във духовното образование в Русия в кр. на ХІХ и нач. на ХХ в. и по-специално във връзката им с въпроса за подготовката и образованието на пастира в Православната църква.

Още от първите християнски времена, образованието на пастира е поставено на първостепенно място наред с останалите условия, които допускат християнина до свещен сан. Християнската църква винаги е съзнавала, и според нуждите и възможностите е образовала кандидатите за свещен сан, а после е продължавала обучението на свещенослужителите през целия техен живот. За съжаление, особено в наше време, богословското образование на духовниците се смята само за нещо формално, за да се спази Устава на БПЦ – чл. 132 „За да бъде ръкоположен някой за дякон или свещеник, трябва да има следните качества: ал. 4. да е завършил богословско училище.”[1] От църковната история знаем, че много от св. Отци и Учители на Църквата са получили своето образование именно в езическите философски школи.[2] В своите творения те често препоръчват на християнина да бъде образован и придобиването на знанията за богословието да продължава през целия негов живот. Неслучайно протопр. Г. Шавелский в своето „Православно пастирство”, използвайки примера на св. Отци, пише, че различните видове пастирска дейност, изискват специална подготовка и  особени знания, защото според него, пастирското служение трябва да се изпълнява по научен метод, с прилагане на многовековния пастирски опит на Църквата, но и във връзка със съвремения начин на живот.[3]

Според о. Шавелски, духовните училища в Русия от негово време са давали на своите учащи се, само обща подготовка без стремеж към специализиране в дадена област на богословието. Завършилите такива школи пастири, според него, са слабо подготвени, недобре обучени, неспособни за сериозна и плодотворна работа в енорийските храмове.[4] И неслучайно положението в духовните академии и семинарии в Русия е толкова тежко. В края на ХІХ и началото на ХХ в. църковните образователни учреждения се оказват под силен натиск на различни обществено-политически и социални проблеми. Извършени са редица преустроства и реформи. Променени са преподавателския състав, студентския облик, както и съдържанието на преподаваните дисциплини, а и не на последно място – структурата на управление и ръководството на духовните школи. Извършени са редица опити да се преодолее изолацията и съсловната затвореност, властваща по това време, както във светските, така и в духовните учебни заведения. В този период духовните школи вече не са играели такава важна роля като просветителски центрове на РПЦ.[5]

Този духовен-образователен проблем занимава и една видна енциклопедична личност като проф. Николай Никанорович Глубоковски[6], който преподавал във Воронежската духовна семинария и Санкт-Петербургската духовна академия. Въз основа на своята преподавателска и научна работа в 1905 г. проф. Глобуковски е избран за член на комисията за изработване на нов устав за духовните академии. В 1907-1908 г. работи в специалните „Съвещания по въпросите за реформата на висшите и средните духовни училища и органи на църковното управление”.[7] Плод на тази негова реморматорска деятелност в духовното образование е издадената през 1907 г. в Санкт Петербург книга „По вопросам духовной школы (средней и высшей) и об учебном комитете при Святейшем Синоде”.

В предговора на своята книга проф. Глубоковски накратко разказва за опитите на Руската православна църква на няколко пъти да извърши реформи във висшите духовни училища в Русия. Въпреки многократните опити, според автора, те не са довели до желаните промени и духовните институции не образоват и не подготвят достатъчно добре своите студенти. Той се пита дали тези училища вече не са изживяли времето си като духовно-учебна форма в Руската църква. Основната цел на духовното училище, според проф. Глубоковски, е да подготви духовно зрели хора, които да се посветят на духовно звание в Църквата, това обаче не означава, че всички възпитаници са длъжни да се посветят на такова служение. Въпреки това всички обучени от духовните школи трябва да са пригодни и разположени да осъществяват специална църковно-благовестническа мисия. Авторът смята че младежите, които постъпват в академиите, имат недостатъчна предварителна богословска подготовка и висшето училище се превръща подготвителен богословски курс. Тогава има опасност специалната пастирската подготовка да отиде на заден план и да не може реално да се осъществи.[8]

Според проф. Глубоковски е необходимо да се реформират средните духовни школи и тогава да се преобразуват в съответствие с това и висшите такива. Необходимо е, също така, да се променят програмите на тези училища, така че да има повече светски предмети, които да бъдат в полза на по-нататъшната дейност на духовниците и богословите в обществото. Доброто светско образование не противоречи или измества  богословското и в частност  пастирското, а не трябва да се забравя и фактът, че пастирската подготовка се нуждае от общообразователна такава, върху която да се опре в своята душеръководна и душелечебна дейност пастирът в енорията. В тогавашните академии, според авторът,  като че ли богословското образование е притиснало светските предмети и те са на път да изчезнат от програмите им. Затова е нужно да се намери онази златна среда, която да позволи пълна и всестранна подготовка на студентите, която ще им помогне при по-нататъшното пастирско и мисионерско служение.[9]

Богословието като наука, според проф. Глубоковски, се нуждае  „от научна свобода и научна независимост”[10]. Въпреки това Църквата не бива да отива в другата крайност и да изоставя своя богословски авторитет при „контрола” над богословието, а самото то (богословието) трябва да върши своята работа, бивайки винаги в лоното на Църквата, без да го е страх от тирания и крайна цензура.[11] В тогавашното руско общество църковният пастир е загубил своята житейско-психологическа и душеръководна роля, той все по-често е формален и церемониален изпълнител на някои обреди и богослужения, които са станали неотделима част от руския обществен и частен живот и заради това богословието в Църквата и обществото се игнорира, защото то вече е почти ненужно за тях. Не са нужни образовани в богословието на Църквата пастири, а такива, които добре пеят и служат, имат добри риторически способности. А това ли е същността на пастирското служение?

От друга страна, според проф. Глубоковски голямо заблуждение е да се мисли, че ученият, т.е. този, който е получил богословската си диплома, автоматично е достоен и готов за учител и служител на Църквата, това според него е протестантска мисъл, която няма нищо общо с Православието. Богослова трябва да живее благочестив християнски благодатен живот и то в лоното на Църквата.

Според проф. Глубоковски съществува реална опасност Църквата да загуби своя „контингент” и да липсват лица, готови и достойни за изпълнението на нейната мисия тук, на земята. И самата Руска православна църква, чрез своите духовни училища съдейства за това. Духовните школи възпират желанието за духовно, научно и богословско развитие на своите учащи, техния копнеж за съзидателна работа „церковь и отечеству на пользу”. Тези желания се спират и се заместват от схоластичните принципи при образователното ръководство на студента. Самата Руска църква, разбира тези свои проблеми и се опитва да започне да ги решава, като на първо място се опита да извоюва своята самостоятелност от външните фактори (държава, законодателство, общество). Тя, според автора, не притежава добре подготвени и достойни клирици, богослови и студенти и нейната промяна може да се осъщестестви единствено чрез промяна на образователната система на висшите и средните духовни училища в Русия.[12] Според проф. Глубоковски богословското образование е нужно да се раздели на общо научно богословско и такова за църковно-пастирска подготовка, т.е. за подготовката на бъдещите клирици и ръководители на РПЦ.[13]

Нека споменем и трите основни извода, които прави проф. Глубоковски в своето съчинение:

1.                Необходимо е да се създадат нови и да се реформират старите духовни училища въз основа на строго пастирските потребности за подготовка на просветени пастири и то от просветените среди на Църквата;

2.     Общообразователната богословска част на тогавашните  духовни учебни заведения да се прехвърли към специално създадени и обособени училища, паралелни на духовните такива (църковно-пастирските);

3.     Богословската наука, която служи за потребностите на ума, а не за професионални църковни нужди, следва да се развива  независима, специална и  всестранно разработена и тя да бъде давана в богословските факултети и другите стуктури на университетите.[14]

Въз основа на мислите на проф. Глубоковски, изразено в това негово важно съчинение, може да се направят няколко основни извода. По това време академичното ниво в духовните училища в Русия е било значително по-ниско от необходимото. При наличието на учени от висок ранг като В. Болотов, Е. Голубинский, А. Дмитриевски и др., научно-преподавателската дейност е била на доста незавидно положение.  Станало необходимо от задълбочаване и усъвършенстване на специализациите, увеличаване броя на катедрите, създаването на научни кръжоци, подсилване на материално-техническата база, употребата на нови методи и форми в учебно-педагогическия процес. Висшите духовни училища престанали да удовлетворяват и практическите нужди на Руската църква, архиереите на която често ги обвинявала в прекалена секуларизация. Голяма част от завършилите студенти предпочитали светски длъжности, а много малко от тях поемали пътя на пастирството и монашеството, в което тогавашното държавно ръководство виждало главната напътствена сила в развитието и укрепването на моралните устои на руския народ. Много слаба била подготовката на мисионерските кадри на фона на увеличаване на сектанството и раскола в Русия. Тогавашното състояние на духовното образование не отговаряло на практическите нужди нито на църквата, нито на държавата, нито на научните търсения на преподавателите и стундентите, нито на религиозните щения на светското общество.[15]

Всички тези идеи и разсъждения на проф. Глубоковски са съвременни и днес. Архиереите на Българската православна църква като че не припознават богословските факултети като школите, които формират и образоват духовенството им, като центрове, които подготвят бъдещите учители по религия в общообразователните и неделните училища. Да не забравяме и тежкото положение в духовните семинарии, които се нуждаят от качествена и добре обмислена реформа, която св. Синод така и не извършва. Размишленията на проф. Глубоковски ни дават много от отговорите на тези въпроси и само от нас и от духовенството на Българската църква зависи дали ще се вслушаме в тях и ще пожелаем да променим пътя, по който върви богословието у нас.

Използвана литература:

1.          Глубоковский, Николай. По вопросам духовной школы (средней и высшей) и об учебном комитете при Святейшем Синоде. С. Петербург, 1907.

2.          Димитров, Христо. Пастирско богословие. Т. 1, С., 2005.

3.          Игнатьев, А. Памяти проф. Н. Н. Глубоковского. // ЖМП, кн. 8, 1966.

4.          Тарасова, А. Профессор Н. Н. Глубоковский и реформа высшей духовной школы в России в конце XIX - начале XX в. // Вестник Московского университета. - Серия 8. - История. - 2001. - № 4.

5.          Устав на БПЦ-Българска патриаршия. Приет от VI Църковно-народен събор на 11 декември 2008.

6.          Шавелски, протопр. Георги. Православно пастирство. С., 1929.

---

[1] Устав на БПЦ-Българска патриаршия. Приет от VI Църковно-народен събор на 11 декември 2008.

[2] Срв. Димитров, Христо. Пастирско богословие. Т. 1, С., 2005, с. 74.

[3] Срв. Шавелски, протопр. Георги. Православно пастирство. С., 1929, с. 61.

[4] Пак там, с. 62.

[5] Срв. Тарасова, А. Профессор Н.Н.Глубоковский и реформа высшей духовной школы в России в конце XIX - начале XX в. // Вестник Московского университета. - Серия 8. - История. - 2001. - № 4, с. 23-24.

[6] За Глубоковски и неговото творчество виж Игнатьев, А. Памяти проф. Н.Н. Глубоковского. // ЖМП, кн. 8, 1966, с. 57-77.

[7] Пак там, с. 64.

[8] Срв. Глубоковский, Николай. По вопросам духовной школы (средней и высшей) и об учебном комитете при Святейшем Синоде. С. Петербург, 1907, с. 1-2.

[9] Пак там, с. 2.

[10] Пак там, с. 4.

[11] Пак там.

[12] Пак там, с. 5.

[13] Пак там, с. 6.

[14] Пак там, с. 10-11.

[15] Срв. Тарасова, А. Пос. съч., с. 23.

Докладът е изнесен  на Научен семинар „150 години от рождението на проф. Н. Н. Глубоковски” на  Катедра "Практическо богословие", на Богословския факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски", София, 17 декември 2013 г.

ПАСТИРСКИ ГРИЖИ ЗА ДЕЦА И МЛАДИ ХОРА В РИСК В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА Иво Янев

Още в първите векове на Християнството, Църквата, по поръчение на Своя Основател Господ Иисус Христос, полага основите на пастирска и благотворителна грижа за бедните, болните и страдащите. Грижата за сираците и болните деца и млади хора е една от основните дейности, наред с богослужението, проповедта и катехизацията в древната Църква. Настоящата статия има за цел да покаже важността на пастирската и социалната грижа от страна на Църквата и нейните духовници за младите хора, които се намират в риск. Данни за такава грижа намираме в учението на св. Отци и Учители на Църквата и в църковната история от този период.

1.                Според учението на св. Отци и Учители на Църквата от първите векове

В Древната църква са запазени много на брой текстове, в които са указани примери за грижа за болни деца и лишени от родителски грижи. Според учението на Християнската църква, епископа и презвитера са длъжни да се грижат за такива деца и да ги наставляват и направляват до тяхното пълнолетие. Не случайно едно от най-важните условия за кандидата за епископ или презвитер е да бъде „като баща на сираците”[1]. Епископа се разпорежда и определя как една църковна общност или отделно християнско семейство трябва да се грижи и какво образование да даде на дете без родители. Епископа или презвитера определят също така и каква да бъде грижата и лечението за децата болни от някакво тежко заболяване. Духовникът непрекъснато се грижи за поставените под негова опека деца и млади хора – до пълното им съзряване и възможност за самостоятелен християнски живот[2].

Съченинието „Завет на нашия Господ Иисус Христос” категорично поставя изискването епископа да „обича труда, да обича вдовиците, да обича сираците” (I, 20)[3]. Според изследователи като R. Connolly и M. Gibson, в „Учение на апостолите” цялата 17 глава е посветена на грижата на църковната общност за сираците[4], където, освен всичко друго, се говори и за това, че епископа трябва да се грижи за сираците, да ги настанява в добри християнски семейства, където да им бъде гарантирано добро образование. Това образование обаче се преподава в домашната църква, в самото християнско семейство, а само най-талантливите деца, които се подготвят за пастири и учители, се изпращат в училище.

В „Постановления на св. Апостоли” също намираме указания за грижа за сираците и болните деца. Според този извор епископът трябва правилно и справедливо да „разпределя доброволните приношения на сираци, вдовици, страдащите и на бедните странници” (II, 25)[5]. Грижата на епископа и на Църквата трябва да бъде от осиротяването на детето до неговото пълнолетие, като за момичетата-сираци, епископът или семейство, което го приема, са длъжни да осигурят благочестив и материално осигурен брак. Момчетата-сираци трябва да се научат на някое изкуство или занаят, и след това да бъдат снабдени с инструменти и да се оставят в състояние на възможност сами да печелят за своите нужди, така че те да не бъдат вече в тежест на Църквата (ІV,1-2)[6]. Според изследователи като K. Madigan, C. Osiek  и U. Eisen,  древните църковни извори от първите векове – „Учение на апостолите” и „Постановления на св. Апостоли” оказват, че грижата за сираци и болни деца също е разделена според пола им. Посочените учени сочат, че дякониси и вдовици са се грижили за момичетата сираци и болни, а момчетата сираци са оставяни на грижата на местния епископ или презвитер[7].

Св. Поликарп, епископ Смирненски (69-156), в посланието си до Филипяни (гл. VІ – „За длъжностите на презвитерите и другите”) също споделя с християните от гр. Филипи, че основната длъжност на презвитера е да посещава болни и да се грижи за вдовици сираци и бедни и никога да не ги изоставя[8].

Друг св. Отец – Св. Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия, в посланието си до Смирненци (IX гл.), порицава докетите „че у тях няма грижа за любовта, нито за вдовица, нито за сирак...”[9]. От тези думи можем да извадим заключение, че по негово време в Антиохия вече е имало стройно оформена система за социална грижа на Църквата и нейните епископи и презвитери, за страдащите, бедни, болни и сираци и за всички, които са в беда и са нужда[10].

Един от първите и най-ярки християнски писатели-апологети – Св. Юстин Философ и Мъченик (ок.100/105-ок.165/7), в своята „Първа апология” (глава 88) вменява за задължение на епископа или презвитера и всеки богат християнин грижата за сираци и болни деца: „Заможните и желаещите, всеки по своя воля, да дават каквото искат, и събраното да се пази от предстоятеля, а той да има грижа за сираците и вдовиците, за всички нуждаещи се поради болест или друга причина...”[11]. От този  цитат можем да направим извода, че по времето на св. Юстин, епископа и презвитера в една християнска община имат основно задължение да събират волните дарения на всички християни, които имат някакво състояние и възможност да помагат, и после го раздават според нуждите на всеки нуждаещ се.

Бащата на западното богословие – Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (160-220) в своята „Апология за защита на християните против езичниците” (написана ок. 217 г.) е посветил част от  тридесет и девета глава (ст. 5 и 6) на социалната дейност на църковните общности от негово време. В нея той пише: „Всеки внася скромната си лепта... Това е един вид залог за благочеститето. Той [този залог на благочестието-скромната лепта – б.м.], естествено, се харчи.... за храна и за погребения на бедните, за момчета и момичета, останали  без имот и родители...”[12]

24-то правило от „Църковни постановления” на  св. Иполит, папа Римски (170-235), категорично указва като основно задължение на епископа (а от там на призвитерите и въобще на духовниците) да посещава болни и сираци и да се грижи за тях доколкото има възможност[13].

Един от отците на Църквата от трети век – Св. Киприян, епископ Картагенски (+ 2 октомври 258), в своя трактат „Свидетелства против юдеите”,  дава за пример думите на св. пророк Исаия за грижа за сираци „...научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак....” (Ис. 1:17), като пример за грижа от страна на християните от негово време за всички нуждаещи се, болни, сираци и вдовици[14]. Особено важно е да се посочи, че в  77-то си писмо, отправено до Магнум, св. Киприян говори подробно за особената пастирска грижа от страна на свещеника и християните за бедните и сираците и за задължението им да стоят до леглото на болните[15].

Според св. Августин, епископ Ипонски[16] (354 – 430), и по негово време, едно от най-важните задължения на епископа и презвитера, е да защитава сираци и да се грижи за тях. Според св. Августин сираците и нуждаещите се и болни деца не трябва да бъдат потиснати от чужди и непознати след смъртта на родителите си, а да живеят благочестив и спокоен живот, закриляни от християнската община. Също така, в посланията си под № 252-255, св. Августин говори: „Вашето благочестие знае, с какво внимание Църквата и епископите трябва да вземат мерки за защита на всички хора, но най-вече на деца сираци”[17]. 

2.                Според църковната история

Основен пример за грижата на Църквата за сираци и болни деца, е милосърдната и състрадателна дейност във Византийската държава. Според видния византинист Г. Острогорский, влияние върху грижата за болните и страдащите оказва както византийската културна и обществена парадигма, в която са свързани християнството и елинистическия и филантропен хуманизъм, така и римската грижа за всички граждани на държавата[18].

Държавата, Църквата и различни богати граждани на Византия създават голям брой болници и заведения за грижи за болни и изоставени деца. Тези институции са наречени: домове за болни деца (nosocomium); за изоставени деца,  които имат родители (brephotrophium),  и за деца без родители (orphanotrophium). Изследователите на Византийската държава и Църква изчисляват, че в периода 325-843 г. в Константинопол съществуват 164 благотворителни институции[19]. Тези социални институти проявяват солидна милосърдна дейност и подпомагат нуждаещите се граждани на Константинопол.

Във Византия са известни основно два вида учреждения за грижа за сираци и болни деца, такива под ръководството и опеката на епископи и презвитери, и благотворителни институции в манастири[20].

2.1.         Благотворителни институции под ръководството на епископи и презвитери

В историята на Византийската империя са известни редица случаи на грижа  за нуждаещи се млади хора, от страна на епископи и презвитери.

 Един от най-показателните примери за грижа за деца и млади хора без родители е сиропиталището на св. Зотик Сиропитател. Най-ранните сведения за св.  Зотик се отнасят към 472 г. – запазено е разпореждането на византийския имрепатор Лъв І (управлявал  457-474) за обдаряване с особенни права и привилегии на благотворителни учреждения в Константинопол, между които се споменава и сиропиталището на св. Зотик[21]. Според известния византинист Т. Miller, най-точните сведения за живота и благотворителната дейност на св. Зотик са дошли до нас посредством „Похвално слово” на Константин Акрополит (запазено в препис от ХІV век), което възхожда към загубено житие от ХІ век.[22] Според това житие, св. Зотик е от знатен константинополски род, възпитан със завидно за времето си светско образование. Когато започва епидемия от проказа в Константинопол, император Константин Велики, за да предпази новата си столица, решава всички болни да бъдат изхвърлени в морето. Св. Зотик откупува болните от палачите и организира болница за тях. Има запазени данни, че няколко години по-късно св. Зотик[23] построява и сиропиталище за бездомните и болните деца на Константинопол. Това сиропиталище просъществува до падането на Константинопол под турска власт през 1453 г.[24] Запазени са също така сведения, че през 571-572 г. император Юстин II (управлявал 565-574) издига в сиропиталището и храм посветен на св. св. апостоли Петър и Павел, за да има къде да черпят духовни сили, намиращите се в тежко положение деца без родители в дома[25].

Св. Григорий Назиански (326/330-389/390), като Константинополски архиепископ и по-късно завеждащ вдовстващата епископска катедра на гр. Назианс, също така развива солидна благотворителна дейност насочена към сираците и болните млади хора в своята църковна област. Освен това св. Григорий възприема примера на благотворителната дейност на св. Василий Велики, като най-подходящ при грижата за болните и страдащите деца и сираците в православната Църква от негово време[26].

Най-известна в целия християнски свят е благотворителната дейност на св. Василий Великиархиепископ на Кесария Кападокийска. Запазени са данни, че в 370 г. св. Василий Велики създава училище и болница с приют в Кесария Кападокийска, в които се полагат грижи за сираци (изключително момчета), като тук те получават солидно образование и подготовка за бъдещото си пастирско служение. Св. Василий създава специални правила, по които се управляват тези учреждения[27]. Не трябва да забравяме и учредената от св. Василий  „Василиада”, известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение, или по-скоро формация от учреждения, където се полагат грижи за всички нуждаещи се в това число за сираци и болни деца[28]. Изследователи  като P.  Horden и A. Crislip, предполагат, че по образеца на болницата и училището на св. Василий Велики, се построяват и редица такива учреждения в Константинопол и в централните градове на империята[29]. От кореспонденцията на св. Василий Велики, особено от неговото 37 писмо[30], става ясно особено важното значение за този св. отец на грижата за сираците по време на архипастирското му служение в Кесария Кападокийска. Тук св. Василий изисква от пастира и от всеки благочестив християнин да полага грижи за болните и страдащите деца, защото те имат нужда от подкрепата на Църквата и нейните верни и всяка помощ ще подкрепи страдащите млади хора и ще укрепи освен физическото им състояние, а също и особено много ще им даде духовни и благодатни сили в тежкия им живот[31]. (330-379),

Великият учител на Църквата и виден омилет – св. Йоан Златоуст (347/350 - 407 г.), по време на служението си като презвитер в Антиохия,  създава редица учреждения за грижа на бедни, бездомни и болни. По-късно, като Константинополски архиепископ, вече натрупал богат опит в милосърдната дейност на Църквата, възражда грижата за сираците, болните и вдовиците в диоцеза на Константинополската патриаршия и особенно в самата столица Константинопол. Най-известна е създадената от него болница в Константинопол, в която могло да се лекуват всички нуждаещи се и особено сираци и тежко болни деца[32]. В своите слова, св. Йоан Златоуст,  многократно призовава за грижа към сираците, болните и нуждаещите се от страна на тези, които могат да отделят от своите средства. Осъжда богатите за ламтежа им за все по-голямо богатство, за сметка на грижите за сираците и вдовиците[33].

Един от най-известните с грижата си за стари, болни и сираци на Изток, е св. Сампсон Страноприимец (†505 г.). Св. Сампсон като млад лекар, изцерява бъдещия император Юстиниян I (527-565 г.) от тежка болест. За благодарност, по молба на св. Сампсон, богатия аристократ Юстиниан (макар и със селски произход, Юстиниян е осиновен от богатия си чичо), по-късно и като византийски император, построява редица социални учреждения в Константинопол, които, според видния византолог Дьо Канж (1610-1688), са на брой тридесет и пет[34]. В 153-та новела (от 541 г.) на император Юстиниян намираме макар и кратки  указания за особената грижа за бебета сираци и болни малки деца от страна на Византийската държава и Църква. По негово време на Църквата са вменени конкретни задължения за откриването, подръжката и управлението на учреждения за бедни, сираци, създаването на болници и др. За сметка на тези грижи държавата освободила Църквата от всички данъци църковните производства[35].

В житието на св. Андрей, еп. Критски († около 720 г.), намираме информация, че по време на пребиваването си в Константинопол, като дякон в патриаршеския катедрален храм „Св. София” и по нареждане на император Юстиниян II, е бил назначен за Орфанотроф, т. е. има задачата да се грижи именно за сиропиталищата (орфанотрофиумите) в столицата, и тази грижа, според самия него, отнемала доста от времето му, от което можем да преценим и размера на църковната благотворителност в Константинопол от негово време[36].

Длъжността на ръководителите на сиропиталища е била подчинена пряко на императора и се наричала служба на Орфанотрофа – началник на благотворителността. Орфанотрофа се грижел за сираците в Константинопол и за доведените такива от другите предели на империята, като грижата се изразявала в редовно получаване на храна, облекло,  осигурен подслон и образование. Много от децата-сираци, след завършването на образованието и достигане на пълнолетие  постъпвали в армията, на служба в императорската администрация или на служение към Константинополската църква. Част от тези млади хора без родители са съставяли свитата на „безсмъртните”, които придружавали императора и били неговата, преданна до смърт, лична охрана[37].

Известен със своята благотворителна и милосърдна дейност в православния Изток е още и  Константинополския патриарх Тарасий (730-806 г.), познат и със аскетически си живот. Св. Тарасий е от знатен и богат род. Получава завидно образование и още от млади години е назначен на висока гражданска длъжност. Въпреки това продава цялото си имущество и го раздава за благотворителни цели за издръжката на болни, сираци и вдовици. През време на патриаршеското си управление св. Тарасий се грижел за  старци, сираци, болни и бездомни. Имаме запазени данни, че на всеки празник Възкресение Христово патриарх Тарасий устройвал за нуждаещите се празнична трапеза, на която сам прислужвал[38].

От  времето на константинополския патриарх Николай Мистик (патриарх през 901-907 и 912-925) също са запазени  данни за грижата за деца сираци и болни от страна на подопечните му епископи и презвитери. Има сведения, че ръкоположените от патриарх Николай двама братя – Петър-епископ на Аргос (Пелопонес)  и Павел-епископ на Коринт, извършват сериозна благотворителна дейност в епархиите си. Двамата епископи създават в Аргос училище за сираци, пострадали от нападения на пирати. В това училище, децата получавали, освен грижа за физическото им съществуване, и завидно за времето си образование като били готвени за пастири и учители на Църквата, а също и за редица граждански длъжности във византийската държава[39].

В историческите извори на Православната църква са запазени сведения и за училището за сираци и болни деца и млади хора на Йоан Апокавк (1199-1232), епископ на Навпакт[40]. Дейността на училището е известна основно от кореспонденцията на епископ Йоан и особено от писмото му, адресирано до неговия близък приятел – епископа на Дирахиум[41]. В него епископ Йоан благодари на Бога за възможността да се грижи за толкова много сираци и болни деца и млади хора, да ги обучава и възпитава в християнството. В това писмо епископ Йоан също така дава подробни сведения за вида образование, което се дава в това училище. Децата се учат да четат и пишат, учат гръцка граматика, да пеят псалми, да бъдат подготвяни за учители и свещеници на Христовата Църква[42].

Друг виден архиерей, известен с благотворителнността си, е константинополския патриарх Герман II (патриарх - 1222-1240). Той полага лични пастирски грижи за сираците и болните в столицата и покрайнините й. Според патриарх Герман, грижата за бедните е много по-ценна от златото и всеки презвитер или епископ или обикновен християнин е длъжен, до колкото може, да полага грижата си за тях, за тяхното физическо съществуване, за духовното им състояние и да получат добро образование[43].

2.2.         Благотворителни институции в манастири

В пределите на Византия се е осъществявала голяма душепастирска и социална дейност в редица  манастири, където са съществували  сиропиталища, болници и училища за сираци. Известна е например грижата за болни и сираци от монасите в Кападокийските манастири по времето и след св. Василий Велики. В редица египетски манастири освен гостоприемство за поклонниците се извършва и медицинска грижа и доста добро за времето си лечение.

Основателят на монашеския общежитиен живот – св. Пахомий Велики (ок. 290/5 - 346/8), освен своите слова за благочестив монашески живот в Христа, оставя на своите следовници повеля за грижа за болни и сираци[44]. В „Устава на Тавенисийските манастири” (съставен от запазените правила на св. Пахомий Велики и неговите следовници), виждаме, че грижата за децата сираци се поставя на важно място в живота на манастира. Тук децата се възпитават в Христовата вяра и живот в Христос. Децата живеят вътре в манастира, но в отделна сграда или помещения. Те имат съответните надзорник, учители и настойници, които се грижат за тяхното възпитание. Децата се учат на писане и четене и някакъв занаят. Участват в молитвите, определени от богослужебния устав на манастира, спазват постите и правилата за причастяване и за разлика от монасите се хранят два пъти на ден[45].

В съставения от св. Василий Велики, монашески устав, се отделя внимание и на живеещите в манастирите деца. За разлика от Устава на св. Пахомий, Устава на св. Василий Велики указва, че в манастира могат да живеят само деца, които са предназначени и имат желание за монашески живот. Предполага се, че една част от децата, които живеят по това време в манастирите на Кесаро-Кападокийската епархия са сираци. Св. Василий Велики изисква от монасите,  добре да се грижат за децата, да ги възпитават добре, и образоват в необходимо им знание, да не забравят да ги учат на молитва и редовно четене на Свещ. Писание, а също и на някой полезен за тях занаят[46].

В църковната история са запазени данни, че император Юстиниан I (483-565) и съпругата му Теодора (520-548) подпомагат дейността на манастира „Св. Екатерина” в Синай, където се полагат грижи за сираци, болни, слепи и други нуждаещи се хора[47]. Манастира е бил известен с благотворителната си дейност из цялата област на Синай и е приемал под своя покрив всеки нуждаещ се и всеки пострадал поради лошите пустинни условия в околностите на манастира.  Предполага се, че е съществувало и особена грижа за сираци, които с настъпването на пълнолетието си са ставали монаси в манастира[48].

Бележития св. Симеон Нови Богослов (ок. 949-ок. 1020/1022 г.), като игумен на намиращия се до Константинопол манастир на св. Мамант (+275 г.), за няколко години превръща оботелта в център на благотворителността на Изток. Негови приемници в ръководството на манастира на св. Мамант през XII в. са Георги Кападокиец и Атанасий Филантроп. През  1158 г. те създават нов манастирски устав, в чиято 34 глава в подробности се говори за лечението на монаси и на нуждаещи се бедни, болни и сираци[49].

3.                Благотворителни учреждения за грижа за болни деца и сираци в западната Църква

На Запад Църквата също полага редица грижи за сираци и болни деца. В този период са известни  грижите на епископите на Рим за болните, сираци и нуждаещи се. Папа Григорий I (509-604) създава редица градски и църковни институции за грижата за бедстващи, поради различни причини, жители и гости на Рим, сред които и за много сираци и болни деца, за които се полагали добри грижи и се образовали в основни познания и се обучавали на някой занаят[50].

В сборника с официални документи на Римския понтификат – „Liber Diurnus Romanorum Pontificum” са запазени препоръките и данни за благотворителната дейност на папа Сергий I (687-701). Той препоръчва да се уредят подходящи домове за сираци и болни, освен това според него Църквата и епископът трябва да се грижат и за образованието на тези свои деца, като нарича тази дейност с често употребявания впоследствие на Запад термин „служение за малките деца”[51].

Известни са и грижите по учредяване на хорове и институти за обучаване на църковни певци и хористи на Запад, в които много често са включвани и момчета сираци. Такава дейност са извършвали папа Йоан VIII (827-882), св. Павлин (353-431), епископ на гр. Нола[52], Павел[53] (725/730–797/799), дякон от гр. Варнефрид (Ломбардия), а също и в Англия – Беда Достопочтенни[54] (672-735) – самият той сирак и заради това полага особено усърдни грижи за сираци и болни деца[55].

Първата институция на Запад за закрила на сираци и болни деца и млади хора, в съвременния смисъл на този термин, е създадена в VI век в Трир (тогава във Франкската империя). Тя е под опеката и ръководството на епископа на Трир. Тук местните свещеници и монаси са се грижили за сираци и болни юноши. Осигурявали са им покрив, прехрана, дрехи, минимум образование. Голяма част от децата в този дом са готвени за клирици и монаси в диоцеза на Трирската епархия. Под влияние на дома в Трир, през 787 г. е създадена и първата болница за изоставени и болни деца и млади хора в Милано. Този пример е последван в Монпелие през 1070 г., в Айнбек през 1200 г., във Флоренция през 1317 г., в Нюрнберг през 1331 г., в Париж през 1362 г., във Венеция през 1380 г. и в Лондон през 1687 г.[56]

***

От по-горе изложените факти и примери от учението на св. Отци и Учители на Църквата и от църковната история, можем да заключим изключително важното положение на социалната-милосърдната и благотворителната пастирска дейност на Църквата и нейните духовници. Св. Отци в своите произведения наблягат на факта, че грижата за деца и млади хора в нужда или както е прието да се нарича днес – деца и млади хора в риск, е от първостепенна важност заради тяхната лесна ранимост. Някои православни свещенослужители днес твърдят, че социалната мисия на Православната църква в България е второстепенна и че заради липса на финансови средства тази мисия не може да бъде изпълнявана, а също и че тази мисия не се включва в душепастирските задължения на свещенството у нас. От изброените свидетелства на св. Отци и от църковната история обаче виждаме, че Църквата от дълбока древност до наши дни винаги е проявявала и проявява грижа за тези най-малките, независимо от гоненията, нападенията на различните ереси и секти, болести и притеснения. Под опеката на епископа или презвитера, а също и в много манастири и хорови институции тези млади хора в нужда са намирали така необходимата им духовна и материална подкрепа. Запазените сведения сочат, че едно от основните пастирски задължения на епископа и свещеника е да проявява духовни или материални грижи за всеки един нуждаещ се в епархията (енорията) им. Наред със създаваните институции за грижа над сираците и болните млади хора, свещенослужителят никога не забравял и грижата за най-важното в човека – неговата душа и нейното спасение. Освен това младите хора получавали завидно образование и се обучавали в практикуването на някое полезно за тях занятие, за да имат възможност при настъпване на тяхното пълнолетие да живеят нормален и самостоятелен живот. В поместните православни църкви и в Римокатолическата църква тази грижа и сега се проявява с пълна сила. Мисля, че е време и нашата Българска православна църква и нейните пастири да организират своята духовна и материална грижа за децата и младите хора в риск по примера на древната Христова Църква като черпят от нейната история сили и пример за своята така належаща социална и душепастирска дейност.

---

[1] Horn, Cornelia, John Martens. Let the Little children children come to me: childhood and children in early Christianity. Washington, 2009, p. 163; а също и Hall, C Worshiping with the Church Fathers. Downers grove, 2009, p. 250.

[2] Cf. Ibidem, p. 163.

[3] The Testament of Our Lord. Edinburgh, 1902, p.64 .

[4] Сf. Connolly, Richard.  Didascalia Apostolorum. Oxford, 1929, рр. XVII, 1-4; Gibson, Margaret. The Didascalia Apostolorum in English. Cambridge, 2011, p. 80.

[5]  Constitutions of the Holy Apostles. Book II.  // Roberts, Alexander. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1. Peabody, Massachusets, 1995, p. 409.

[6] Сf. Constitutions of the Holy Apostles. Book IV. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. VII, New York, 2007,  p. 433.

[7] Сf. Madigan, Kevin,  Carolyn Osiek. Ordained women in the early church: a documentary history. Baltimore, 2005, p. 113; Eisen, Ute. Women office holders in early Christianity: epigraphical and literary studies. Collegeville, Minnesota, 2000, p. 151.

[8] Сf. Polikarp. Epistle of Phillipians. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. I Peabody, Massachusets, 1995, p. 34. За социалните възгледи на св. Поликарп смирненски виж също и: McKinion, Steven. Life and practice in the early church: a documentary reader.New York, 2001, p. 159; Johnson, Lawrence. Worship in the Early Church, Volume One: An Anthology of Historical Sources. Vol. 1, Collegeville, Minnesota, 2009, p. 63.

[9] Ignatius. Epistle to the Smyrneans. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1., p. 90.

[10] Срв. Стефанов, Стефан. Социалната мисия на Българската православна църква. Шумен, 2008, с. 54.

[11] Justin Martyr. The Firs Apology. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1, p.186.

[12] Тертулиан. Апология на християнството. // Бояджиев, Цочо, Георги Каприев (съст.) Средновековни философи. Ч. 1. С., 1994, с. 62-63.

[13] Срв. Hippolytus. Canons. // Ante-Nicene Fathers. Vol. 1, p. 258.

[14] Сf. Сyprian of Carthage. The Epistles. //Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. V. New York, 2007,p. 514-515.

[15] Ibid., p. 397.

[16] За грижата на св. Августин за болните вж. по-подробно Yong, Amos. Theology and DownSyndrom. Waco, Texas, 2007., p. 30-32.

[17] Сf. [електронен ресурс-12.2011]

[18] Сf. Ostrogorsky, George. History of the Byzantine state. Oxford, 1956, p. 602.

[19] Сf. Miller, Theodor. Charitable institutions. // Jeffreys, E. et. al. (ed.). Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford University Press. Oxford, 2008., р. 622.

[20] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium..., p. 176.

[21] Ibid. p. 52.

[22] Сf. Miller, Theodor. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites // Analecta Bollandiana. Brussels, 1994. Vol. 112.  1994, p. 339.

[23] Повече за св. Зотик вж. Bury John. The Imperial Administrative System in the 9th Century. London, 1911. р. 103-104; Aubineau Michel. Zoticos de Constantinople, nourricier des pauvres et serviteur des lépreux // Analecta Bollandiana. Brussels, 1975. Vol. 93. p. 67-108; Miller Theodor. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites. p. 339-376.

[24] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 181.

[25] Срв. Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс-12.2011]

[26] Сf. Crislip, A. T.  Op. cit. p. 107.

[27] За правилата за управление на това училище вж. по-подробно в Miller T. The Orphans of Byzantium..., p.116-120.

[28] Срв. Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium,Western Europe, and Islam. //Journal of Interdisciplinary History, xxxv:3 (Winter, 2005), p.364; Crislip, Andrew.  From monastery to hospital: Christian monasticism and the transformation of Health  Care in Late Antiquity. Ann Arbor, Michigan, 2005,   p. 104.

[29] Ibid., p. 119.

[30] Сf. Horn, C., J. Martens. Op. cit.,  р. 165.

[31] Ibid. За служението сред сираците и другите нуждаещи се на св. Василий Велики Вж. По-подробно Τανανακη, Νικολετα. Η Φιλανθροπια στη ζοη και στη διδασκαλια του Μεγαλου Βασιλειου. Θεσσαλονικη, 2008. и Horden, P. Op. cit., p. 364-365

[32] Сf. Larchet, Jean-Claude. The Theology of  Illness. New York, 2002, p. 107.

[33] Срв. Св. Иоанн Златоуст. Сравнение власти, богатства и преимуществ царских с истинным христианским любомудрием монашеской жизни. // Творения. Т. 1, Кн. 1, СПб., 1898, с. 124-129; О Лазаре. Слово VI. // Творения. Т. 1, Кн. 2, СПб., 1898, с. 838-848; О покаянии. Беседа VII. //Творения. Т. 2, Кн 1 СПб., 1898, с. 378-387 и др. Виж също и Попов, Иван. Учение св. Иоанна Златоуста о воспитании детей. // Христианское чтение. СПб., 1897. № 11, с. 339-354

[34] Сf. Horden, P. Op. cit. p. 379.

[35] Срв. Омарчевски, Александър.   Религиозната политика на император Юстиниан I (527-565). ГСУ-БФ. Т. 6, С., 2008, с. 164-165.

[36] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium…, p. 179.

[37] Бакалов, Георги. Византия. Лекционен курс. С., 2006, с. 396.

[38] Срв. Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс-12.2011]

[39] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 121-122.

[40] Град Навпакт се намира в югозападните части на днешна Гърция

[41] Днес град Дуръс в Албания.

[42] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 123-124.

[43] Сf. Angold, Michael. Church and society in Byzantium under the Comneni 1081-1261. Cambridge, 2000, p. 452.

[44] Сf. Crislip, A. T.  Op. cit.. p. 106-107.

[45] Срв. Св. Теофан Затворник. Древни монашески устави. Св. Гора-Атон, 2002, с. 161-163.

[46] Пак там, с., 529-532.

[47] Сf. Hatlie, Peter. The monks and monasteries of Constantinople, ca. 350-850. Cambridge, 2007.  p. 46.

[48] Ibid.

[49] Срв. Иванов, свящ. И. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс- 12.2011]

[50] Сf. Crislip, A. T.  Op. cit. p.  215

[51] Cf. Ibid., р. 214-215;  виж също и Ekonomou, Аndrew. Byzantine Rome and the Greek Popes: Eastern influences on Rome and the papacy from Gregory the Great to Zacharias, A.D. 590–752. Lanham-Plymouth , 2007, р. 222-224.

[52] Град Нола се намирал в Кампания, южната част на Италия. Свети Павлин бил епископ на гр. Нола от 409 до 431 г. Паметта му се чества на 23 януари. Виж по-подробно: Св. Павлин, епископ Ноленски. Аскетически писма., 2006, с. 15-19.

[53] Известен като историка на Ломбардия.

[54] Сf. Dyer, Joseph. The Boy Singers of the Roman schola Cantorum. // Rice, Eric. (ed.) Young choristers, 650-1700. Woodbridge, 2008, p. 32.

[55] Seller, A. Life of Bede. // Bede’s Eclesistical History of England. London, 1907, p. 11.

[56] Meyers Konversations-Lexikon.  6 Band.  Leipzig und Wien, 1892, S. 269