ПАСТИРСКИ ГРИЖИ ЗА ДЕЦА И МЛАДИ ХОРА В РИСК В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА Иво Янев

Още в първите векове на Християнството, Църквата, по поръчение на Своя Основател Господ Иисус Христос, полага основите на пастирска и благотворителна грижа за бедните, болните и страдащите. Грижата за сираците и болните деца и млади хора е една от основните дейности, наред с богослужението, проповедта и катехизацията в древната Църква. Настоящата статия има за цел да покаже важността на пастирската и социалната грижа от страна на Църквата и нейните духовници за младите хора, които се намират в риск. Данни за такава грижа намираме в учението на св. Отци и Учители на Църквата и в църковната история от този период.

1.                Според учението на св. Отци и Учители на Църквата от първите векове

В Древната църква са запазени много на брой текстове, в които са указани примери за грижа за болни деца и лишени от родителски грижи. Според учението на Християнската църква, епископа и презвитера са длъжни да се грижат за такива деца и да ги наставляват и направляват до тяхното пълнолетие. Не случайно едно от най-важните условия за кандидата за епископ или презвитер е да бъде „като баща на сираците”[1]. Епископа се разпорежда и определя как една църковна общност или отделно християнско семейство трябва да се грижи и какво образование да даде на дете без родители. Епископа или презвитера определят също така и каква да бъде грижата и лечението за децата болни от някакво тежко заболяване. Духовникът непрекъснато се грижи за поставените под негова опека деца и млади хора – до пълното им съзряване и възможност за самостоятелен християнски живот[2].

Съченинието „Завет на нашия Господ Иисус Христос” категорично поставя изискването епископа да „обича труда, да обича вдовиците, да обича сираците” (I, 20)[3]. Според изследователи като R. Connolly и M. Gibson, в „Учение на апостолите” цялата 17 глава е посветена на грижата на църковната общност за сираците[4], където, освен всичко друго, се говори и за това, че епископа трябва да се грижи за сираците, да ги настанява в добри християнски семейства, където да им бъде гарантирано добро образование. Това образование обаче се преподава в домашната църква, в самото християнско семейство, а само най-талантливите деца, които се подготвят за пастири и учители, се изпращат в училище.

В „Постановления на св. Апостоли” също намираме указания за грижа за сираците и болните деца. Според този извор епископът трябва правилно и справедливо да „разпределя доброволните приношения на сираци, вдовици, страдащите и на бедните странници” (II, 25)[5]. Грижата на епископа и на Църквата трябва да бъде от осиротяването на детето до неговото пълнолетие, като за момичетата-сираци, епископът или семейство, което го приема, са длъжни да осигурят благочестив и материално осигурен брак. Момчетата-сираци трябва да се научат на някое изкуство или занаят, и след това да бъдат снабдени с инструменти и да се оставят в състояние на възможност сами да печелят за своите нужди, така че те да не бъдат вече в тежест на Църквата (ІV,1-2)[6]. Според изследователи като K. Madigan, C. Osiek  и U. Eisen,  древните църковни извори от първите векове – „Учение на апостолите” и „Постановления на св. Апостоли” оказват, че грижата за сираци и болни деца също е разделена според пола им. Посочените учени сочат, че дякониси и вдовици са се грижили за момичетата сираци и болни, а момчетата сираци са оставяни на грижата на местния епископ или презвитер[7].

Св. Поликарп, епископ Смирненски (69-156), в посланието си до Филипяни (гл. VІ – „За длъжностите на презвитерите и другите”) също споделя с християните от гр. Филипи, че основната длъжност на презвитера е да посещава болни и да се грижи за вдовици сираци и бедни и никога да не ги изоставя[8].

Друг св. Отец – Св. Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия, в посланието си до Смирненци (IX гл.), порицава докетите „че у тях няма грижа за любовта, нито за вдовица, нито за сирак...”[9]. От тези думи можем да извадим заключение, че по негово време в Антиохия вече е имало стройно оформена система за социална грижа на Църквата и нейните епископи и презвитери, за страдащите, бедни, болни и сираци и за всички, които са в беда и са нужда[10].

Един от първите и най-ярки християнски писатели-апологети – Св. Юстин Философ и Мъченик (ок.100/105-ок.165/7), в своята „Първа апология” (глава 88) вменява за задължение на епископа или презвитера и всеки богат християнин грижата за сираци и болни деца: „Заможните и желаещите, всеки по своя воля, да дават каквото искат, и събраното да се пази от предстоятеля, а той да има грижа за сираците и вдовиците, за всички нуждаещи се поради болест или друга причина...”[11]. От този  цитат можем да направим извода, че по времето на св. Юстин, епископа и презвитера в една християнска община имат основно задължение да събират волните дарения на всички християни, които имат някакво състояние и възможност да помагат, и после го раздават според нуждите на всеки нуждаещ се.

Бащата на западното богословие – Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (160-220) в своята „Апология за защита на християните против езичниците” (написана ок. 217 г.) е посветил част от  тридесет и девета глава (ст. 5 и 6) на социалната дейност на църковните общности от негово време. В нея той пише: „Всеки внася скромната си лепта... Това е един вид залог за благочеститето. Той [този залог на благочестието-скромната лепта – б.м.], естествено, се харчи.... за храна и за погребения на бедните, за момчета и момичета, останали  без имот и родители...”[12]

24-то правило от „Църковни постановления” на  св. Иполит, папа Римски (170-235), категорично указва като основно задължение на епископа (а от там на призвитерите и въобще на духовниците) да посещава болни и сираци и да се грижи за тях доколкото има възможност[13].

Един от отците на Църквата от трети век – Св. Киприян, епископ Картагенски (+ 2 октомври 258), в своя трактат „Свидетелства против юдеите”,  дава за пример думите на св. пророк Исаия за грижа за сираци „...научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак....” (Ис. 1:17), като пример за грижа от страна на християните от негово време за всички нуждаещи се, болни, сираци и вдовици[14]. Особено важно е да се посочи, че в  77-то си писмо, отправено до Магнум, св. Киприян говори подробно за особената пастирска грижа от страна на свещеника и християните за бедните и сираците и за задължението им да стоят до леглото на болните[15].

Според св. Августин, епископ Ипонски[16] (354 – 430), и по негово време, едно от най-важните задължения на епископа и презвитера, е да защитава сираци и да се грижи за тях. Според св. Августин сираците и нуждаещите се и болни деца не трябва да бъдат потиснати от чужди и непознати след смъртта на родителите си, а да живеят благочестив и спокоен живот, закриляни от християнската община. Също така, в посланията си под № 252-255, св. Августин говори: „Вашето благочестие знае, с какво внимание Църквата и епископите трябва да вземат мерки за защита на всички хора, но най-вече на деца сираци”[17]. 

2.                Според църковната история

Основен пример за грижата на Църквата за сираци и болни деца, е милосърдната и състрадателна дейност във Византийската държава. Според видния византинист Г. Острогорский, влияние върху грижата за болните и страдащите оказва както византийската културна и обществена парадигма, в която са свързани християнството и елинистическия и филантропен хуманизъм, така и римската грижа за всички граждани на държавата[18].

Държавата, Църквата и различни богати граждани на Византия създават голям брой болници и заведения за грижи за болни и изоставени деца. Тези институции са наречени: домове за болни деца (nosocomium); за изоставени деца,  които имат родители (brephotrophium),  и за деца без родители (orphanotrophium). Изследователите на Византийската държава и Църква изчисляват, че в периода 325-843 г. в Константинопол съществуват 164 благотворителни институции[19]. Тези социални институти проявяват солидна милосърдна дейност и подпомагат нуждаещите се граждани на Константинопол.

Във Византия са известни основно два вида учреждения за грижа за сираци и болни деца, такива под ръководството и опеката на епископи и презвитери, и благотворителни институции в манастири[20].

2.1.         Благотворителни институции под ръководството на епископи и презвитери

В историята на Византийската империя са известни редица случаи на грижа  за нуждаещи се млади хора, от страна на епископи и презвитери.

 Един от най-показателните примери за грижа за деца и млади хора без родители е сиропиталището на св. Зотик Сиропитател. Най-ранните сведения за св.  Зотик се отнасят към 472 г. – запазено е разпореждането на византийския имрепатор Лъв І (управлявал  457-474) за обдаряване с особенни права и привилегии на благотворителни учреждения в Константинопол, между които се споменава и сиропиталището на св. Зотик[21]. Според известния византинист Т. Miller, най-точните сведения за живота и благотворителната дейност на св. Зотик са дошли до нас посредством „Похвално слово” на Константин Акрополит (запазено в препис от ХІV век), което възхожда към загубено житие от ХІ век.[22] Според това житие, св. Зотик е от знатен константинополски род, възпитан със завидно за времето си светско образование. Когато започва епидемия от проказа в Константинопол, император Константин Велики, за да предпази новата си столица, решава всички болни да бъдат изхвърлени в морето. Св. Зотик откупува болните от палачите и организира болница за тях. Има запазени данни, че няколко години по-късно св. Зотик[23] построява и сиропиталище за бездомните и болните деца на Константинопол. Това сиропиталище просъществува до падането на Константинопол под турска власт през 1453 г.[24] Запазени са също така сведения, че през 571-572 г. император Юстин II (управлявал 565-574) издига в сиропиталището и храм посветен на св. св. апостоли Петър и Павел, за да има къде да черпят духовни сили, намиращите се в тежко положение деца без родители в дома[25].

Св. Григорий Назиански (326/330-389/390), като Константинополски архиепископ и по-късно завеждащ вдовстващата епископска катедра на гр. Назианс, също така развива солидна благотворителна дейност насочена към сираците и болните млади хора в своята църковна област. Освен това св. Григорий възприема примера на благотворителната дейност на св. Василий Велики, като най-подходящ при грижата за болните и страдащите деца и сираците в православната Църква от негово време[26].

Най-известна в целия християнски свят е благотворителната дейност на св. Василий Великиархиепископ на Кесария Кападокийска. Запазени са данни, че в 370 г. св. Василий Велики създава училище и болница с приют в Кесария Кападокийска, в които се полагат грижи за сираци (изключително момчета), като тук те получават солидно образование и подготовка за бъдещото си пастирско служение. Св. Василий създава специални правила, по които се управляват тези учреждения[27]. Не трябва да забравяме и учредената от св. Василий  „Василиада”, известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение, или по-скоро формация от учреждения, където се полагат грижи за всички нуждаещи се в това число за сираци и болни деца[28]. Изследователи  като P.  Horden и A. Crislip, предполагат, че по образеца на болницата и училището на св. Василий Велики, се построяват и редица такива учреждения в Константинопол и в централните градове на империята[29]. От кореспонденцията на св. Василий Велики, особено от неговото 37 писмо[30], става ясно особено важното значение за този св. отец на грижата за сираците по време на архипастирското му служение в Кесария Кападокийска. Тук св. Василий изисква от пастира и от всеки благочестив християнин да полага грижи за болните и страдащите деца, защото те имат нужда от подкрепата на Църквата и нейните верни и всяка помощ ще подкрепи страдащите млади хора и ще укрепи освен физическото им състояние, а също и особено много ще им даде духовни и благодатни сили в тежкия им живот[31]. (330-379),

Великият учител на Църквата и виден омилет – св. Йоан Златоуст (347/350 - 407 г.), по време на служението си като презвитер в Антиохия,  създава редица учреждения за грижа на бедни, бездомни и болни. По-късно, като Константинополски архиепископ, вече натрупал богат опит в милосърдната дейност на Църквата, възражда грижата за сираците, болните и вдовиците в диоцеза на Константинополската патриаршия и особенно в самата столица Константинопол. Най-известна е създадената от него болница в Константинопол, в която могло да се лекуват всички нуждаещи се и особено сираци и тежко болни деца[32]. В своите слова, св. Йоан Златоуст,  многократно призовава за грижа към сираците, болните и нуждаещите се от страна на тези, които могат да отделят от своите средства. Осъжда богатите за ламтежа им за все по-голямо богатство, за сметка на грижите за сираците и вдовиците[33].

Един от най-известните с грижата си за стари, болни и сираци на Изток, е св. Сампсон Страноприимец (†505 г.). Св. Сампсон като млад лекар, изцерява бъдещия император Юстиниян I (527-565 г.) от тежка болест. За благодарност, по молба на св. Сампсон, богатия аристократ Юстиниан (макар и със селски произход, Юстиниян е осиновен от богатия си чичо), по-късно и като византийски император, построява редица социални учреждения в Константинопол, които, според видния византолог Дьо Канж (1610-1688), са на брой тридесет и пет[34]. В 153-та новела (от 541 г.) на император Юстиниян намираме макар и кратки  указания за особената грижа за бебета сираци и болни малки деца от страна на Византийската държава и Църква. По негово време на Църквата са вменени конкретни задължения за откриването, подръжката и управлението на учреждения за бедни, сираци, създаването на болници и др. За сметка на тези грижи държавата освободила Църквата от всички данъци църковните производства[35].

В житието на св. Андрей, еп. Критски († около 720 г.), намираме информация, че по време на пребиваването си в Константинопол, като дякон в патриаршеския катедрален храм „Св. София” и по нареждане на император Юстиниян II, е бил назначен за Орфанотроф, т. е. има задачата да се грижи именно за сиропиталищата (орфанотрофиумите) в столицата, и тази грижа, според самия него, отнемала доста от времето му, от което можем да преценим и размера на църковната благотворителност в Константинопол от негово време[36].

Длъжността на ръководителите на сиропиталища е била подчинена пряко на императора и се наричала служба на Орфанотрофа – началник на благотворителността. Орфанотрофа се грижел за сираците в Константинопол и за доведените такива от другите предели на империята, като грижата се изразявала в редовно получаване на храна, облекло,  осигурен подслон и образование. Много от децата-сираци, след завършването на образованието и достигане на пълнолетие  постъпвали в армията, на служба в императорската администрация или на служение към Константинополската църква. Част от тези млади хора без родители са съставяли свитата на „безсмъртните”, които придружавали императора и били неговата, преданна до смърт, лична охрана[37].

Известен със своята благотворителна и милосърдна дейност в православния Изток е още и  Константинополския патриарх Тарасий (730-806 г.), познат и със аскетически си живот. Св. Тарасий е от знатен и богат род. Получава завидно образование и още от млади години е назначен на висока гражданска длъжност. Въпреки това продава цялото си имущество и го раздава за благотворителни цели за издръжката на болни, сираци и вдовици. През време на патриаршеското си управление св. Тарасий се грижел за  старци, сираци, болни и бездомни. Имаме запазени данни, че на всеки празник Възкресение Христово патриарх Тарасий устройвал за нуждаещите се празнична трапеза, на която сам прислужвал[38].

От  времето на константинополския патриарх Николай Мистик (патриарх през 901-907 и 912-925) също са запазени  данни за грижата за деца сираци и болни от страна на подопечните му епископи и презвитери. Има сведения, че ръкоположените от патриарх Николай двама братя – Петър-епископ на Аргос (Пелопонес)  и Павел-епископ на Коринт, извършват сериозна благотворителна дейност в епархиите си. Двамата епископи създават в Аргос училище за сираци, пострадали от нападения на пирати. В това училище, децата получавали, освен грижа за физическото им съществуване, и завидно за времето си образование като били готвени за пастири и учители на Църквата, а също и за редица граждански длъжности във византийската държава[39].

В историческите извори на Православната църква са запазени сведения и за училището за сираци и болни деца и млади хора на Йоан Апокавк (1199-1232), епископ на Навпакт[40]. Дейността на училището е известна основно от кореспонденцията на епископ Йоан и особено от писмото му, адресирано до неговия близък приятел – епископа на Дирахиум[41]. В него епископ Йоан благодари на Бога за възможността да се грижи за толкова много сираци и болни деца и млади хора, да ги обучава и възпитава в християнството. В това писмо епископ Йоан също така дава подробни сведения за вида образование, което се дава в това училище. Децата се учат да четат и пишат, учат гръцка граматика, да пеят псалми, да бъдат подготвяни за учители и свещеници на Христовата Църква[42].

Друг виден архиерей, известен с благотворителнността си, е константинополския патриарх Герман II (патриарх - 1222-1240). Той полага лични пастирски грижи за сираците и болните в столицата и покрайнините й. Според патриарх Герман, грижата за бедните е много по-ценна от златото и всеки презвитер или епископ или обикновен християнин е длъжен, до колкото може, да полага грижата си за тях, за тяхното физическо съществуване, за духовното им състояние и да получат добро образование[43].

2.2.         Благотворителни институции в манастири

В пределите на Византия се е осъществявала голяма душепастирска и социална дейност в редица  манастири, където са съществували  сиропиталища, болници и училища за сираци. Известна е например грижата за болни и сираци от монасите в Кападокийските манастири по времето и след св. Василий Велики. В редица египетски манастири освен гостоприемство за поклонниците се извършва и медицинска грижа и доста добро за времето си лечение.

Основателят на монашеския общежитиен живот – св. Пахомий Велики (ок. 290/5 - 346/8), освен своите слова за благочестив монашески живот в Христа, оставя на своите следовници повеля за грижа за болни и сираци[44]. В „Устава на Тавенисийските манастири” (съставен от запазените правила на св. Пахомий Велики и неговите следовници), виждаме, че грижата за децата сираци се поставя на важно място в живота на манастира. Тук децата се възпитават в Христовата вяра и живот в Христос. Децата живеят вътре в манастира, но в отделна сграда или помещения. Те имат съответните надзорник, учители и настойници, които се грижат за тяхното възпитание. Децата се учат на писане и четене и някакъв занаят. Участват в молитвите, определени от богослужебния устав на манастира, спазват постите и правилата за причастяване и за разлика от монасите се хранят два пъти на ден[45].

В съставения от св. Василий Велики, монашески устав, се отделя внимание и на живеещите в манастирите деца. За разлика от Устава на св. Пахомий, Устава на св. Василий Велики указва, че в манастира могат да живеят само деца, които са предназначени и имат желание за монашески живот. Предполага се, че една част от децата, които живеят по това време в манастирите на Кесаро-Кападокийската епархия са сираци. Св. Василий Велики изисква от монасите,  добре да се грижат за децата, да ги възпитават добре, и образоват в необходимо им знание, да не забравят да ги учат на молитва и редовно четене на Свещ. Писание, а също и на някой полезен за тях занаят[46].

В църковната история са запазени данни, че император Юстиниан I (483-565) и съпругата му Теодора (520-548) подпомагат дейността на манастира „Св. Екатерина” в Синай, където се полагат грижи за сираци, болни, слепи и други нуждаещи се хора[47]. Манастира е бил известен с благотворителната си дейност из цялата област на Синай и е приемал под своя покрив всеки нуждаещ се и всеки пострадал поради лошите пустинни условия в околностите на манастира.  Предполага се, че е съществувало и особена грижа за сираци, които с настъпването на пълнолетието си са ставали монаси в манастира[48].

Бележития св. Симеон Нови Богослов (ок. 949-ок. 1020/1022 г.), като игумен на намиращия се до Константинопол манастир на св. Мамант (+275 г.), за няколко години превръща оботелта в център на благотворителността на Изток. Негови приемници в ръководството на манастира на св. Мамант през XII в. са Георги Кападокиец и Атанасий Филантроп. През  1158 г. те създават нов манастирски устав, в чиято 34 глава в подробности се говори за лечението на монаси и на нуждаещи се бедни, болни и сираци[49].

3.                Благотворителни учреждения за грижа за болни деца и сираци в западната Църква

На Запад Църквата също полага редица грижи за сираци и болни деца. В този период са известни  грижите на епископите на Рим за болните, сираци и нуждаещи се. Папа Григорий I (509-604) създава редица градски и църковни институции за грижата за бедстващи, поради различни причини, жители и гости на Рим, сред които и за много сираци и болни деца, за които се полагали добри грижи и се образовали в основни познания и се обучавали на някой занаят[50].

В сборника с официални документи на Римския понтификат – „Liber Diurnus Romanorum Pontificum” са запазени препоръките и данни за благотворителната дейност на папа Сергий I (687-701). Той препоръчва да се уредят подходящи домове за сираци и болни, освен това според него Църквата и епископът трябва да се грижат и за образованието на тези свои деца, като нарича тази дейност с често употребявания впоследствие на Запад термин „служение за малките деца”[51].

Известни са и грижите по учредяване на хорове и институти за обучаване на църковни певци и хористи на Запад, в които много често са включвани и момчета сираци. Такава дейност са извършвали папа Йоан VIII (827-882), св. Павлин (353-431), епископ на гр. Нола[52], Павел[53] (725/730–797/799), дякон от гр. Варнефрид (Ломбардия), а също и в Англия – Беда Достопочтенни[54] (672-735) – самият той сирак и заради това полага особено усърдни грижи за сираци и болни деца[55].

Първата институция на Запад за закрила на сираци и болни деца и млади хора, в съвременния смисъл на този термин, е създадена в VI век в Трир (тогава във Франкската империя). Тя е под опеката и ръководството на епископа на Трир. Тук местните свещеници и монаси са се грижили за сираци и болни юноши. Осигурявали са им покрив, прехрана, дрехи, минимум образование. Голяма част от децата в този дом са готвени за клирици и монаси в диоцеза на Трирската епархия. Под влияние на дома в Трир, през 787 г. е създадена и първата болница за изоставени и болни деца и млади хора в Милано. Този пример е последван в Монпелие през 1070 г., в Айнбек през 1200 г., във Флоренция през 1317 г., в Нюрнберг през 1331 г., в Париж през 1362 г., във Венеция през 1380 г. и в Лондон през 1687 г.[56]

***

От по-горе изложените факти и примери от учението на св. Отци и Учители на Църквата и от църковната история, можем да заключим изключително важното положение на социалната-милосърдната и благотворителната пастирска дейност на Църквата и нейните духовници. Св. Отци в своите произведения наблягат на факта, че грижата за деца и млади хора в нужда или както е прието да се нарича днес – деца и млади хора в риск, е от първостепенна важност заради тяхната лесна ранимост. Някои православни свещенослужители днес твърдят, че социалната мисия на Православната църква в България е второстепенна и че заради липса на финансови средства тази мисия не може да бъде изпълнявана, а също и че тази мисия не се включва в душепастирските задължения на свещенството у нас. От изброените свидетелства на св. Отци и от църковната история обаче виждаме, че Църквата от дълбока древност до наши дни винаги е проявявала и проявява грижа за тези най-малките, независимо от гоненията, нападенията на различните ереси и секти, болести и притеснения. Под опеката на епископа или презвитера, а също и в много манастири и хорови институции тези млади хора в нужда са намирали така необходимата им духовна и материална подкрепа. Запазените сведения сочат, че едно от основните пастирски задължения на епископа и свещеника е да проявява духовни или материални грижи за всеки един нуждаещ се в епархията (енорията) им. Наред със създаваните институции за грижа над сираците и болните млади хора, свещенослужителят никога не забравял и грижата за най-важното в човека – неговата душа и нейното спасение. Освен това младите хора получавали завидно образование и се обучавали в практикуването на някое полезно за тях занятие, за да имат възможност при настъпване на тяхното пълнолетие да живеят нормален и самостоятелен живот. В поместните православни църкви и в Римокатолическата църква тази грижа и сега се проявява с пълна сила. Мисля, че е време и нашата Българска православна църква и нейните пастири да организират своята духовна и материална грижа за децата и младите хора в риск по примера на древната Христова Църква като черпят от нейната история сили и пример за своята така належаща социална и душепастирска дейност.

---

[1] Horn, Cornelia, John Martens. Let the Little children children come to me: childhood and children in early Christianity. Washington, 2009, p. 163; а също и Hall, C Worshiping with the Church Fathers. Downers grove, 2009, p. 250.

[2] Cf. Ibidem, p. 163.

[3] The Testament of Our Lord. Edinburgh, 1902, p.64 .

[4] Сf. Connolly, Richard.  Didascalia Apostolorum. Oxford, 1929, рр. XVII, 1-4; Gibson, Margaret. The Didascalia Apostolorum in English. Cambridge, 2011, p. 80.

[5]  Constitutions of the Holy Apostles. Book II.  // Roberts, Alexander. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1. Peabody, Massachusets, 1995, p. 409.

[6] Сf. Constitutions of the Holy Apostles. Book IV. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. VII, New York, 2007,  p. 433.

[7] Сf. Madigan, Kevin,  Carolyn Osiek. Ordained women in the early church: a documentary history. Baltimore, 2005, p. 113; Eisen, Ute. Women office holders in early Christianity: epigraphical and literary studies. Collegeville, Minnesota, 2000, p. 151.

[8] Сf. Polikarp. Epistle of Phillipians. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. I Peabody, Massachusets, 1995, p. 34. За социалните възгледи на св. Поликарп смирненски виж също и: McKinion, Steven. Life and practice in the early church: a documentary reader.New York, 2001, p. 159; Johnson, Lawrence. Worship in the Early Church, Volume One: An Anthology of Historical Sources. Vol. 1, Collegeville, Minnesota, 2009, p. 63.

[9] Ignatius. Epistle to the Smyrneans. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1., p. 90.

[10] Срв. Стефанов, Стефан. Социалната мисия на Българската православна църква. Шумен, 2008, с. 54.

[11] Justin Martyr. The Firs Apology. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1, p.186.

[12] Тертулиан. Апология на християнството. // Бояджиев, Цочо, Георги Каприев (съст.) Средновековни философи. Ч. 1. С., 1994, с. 62-63.

[13] Срв. Hippolytus. Canons. // Ante-Nicene Fathers. Vol. 1, p. 258.

[14] Сf. Сyprian of Carthage. The Epistles. //Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. V. New York, 2007,p. 514-515.

[15] Ibid., p. 397.

[16] За грижата на св. Августин за болните вж. по-подробно Yong, Amos. Theology and DownSyndrom. Waco, Texas, 2007., p. 30-32.

[17] Сf. [електронен ресурс-12.2011]

[18] Сf. Ostrogorsky, George. History of the Byzantine state. Oxford, 1956, p. 602.

[19] Сf. Miller, Theodor. Charitable institutions. // Jeffreys, E. et. al. (ed.). Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford University Press. Oxford, 2008., р. 622.

[20] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium..., p. 176.

[21] Ibid. p. 52.

[22] Сf. Miller, Theodor. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites // Analecta Bollandiana. Brussels, 1994. Vol. 112.  1994, p. 339.

[23] Повече за св. Зотик вж. Bury John. The Imperial Administrative System in the 9th Century. London, 1911. р. 103-104; Aubineau Michel. Zoticos de Constantinople, nourricier des pauvres et serviteur des lépreux // Analecta Bollandiana. Brussels, 1975. Vol. 93. p. 67-108; Miller Theodor. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites. p. 339-376.

[24] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 181.

[25] Срв. Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс-12.2011]

[26] Сf. Crislip, A. T.  Op. cit. p. 107.

[27] За правилата за управление на това училище вж. по-подробно в Miller T. The Orphans of Byzantium..., p.116-120.

[28] Срв. Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium,Western Europe, and Islam. //Journal of Interdisciplinary History, xxxv:3 (Winter, 2005), p.364; Crislip, Andrew.  From monastery to hospital: Christian monasticism and the transformation of Health  Care in Late Antiquity. Ann Arbor, Michigan, 2005,   p. 104.

[29] Ibid., p. 119.

[30] Сf. Horn, C., J. Martens. Op. cit.,  р. 165.

[31] Ibid. За служението сред сираците и другите нуждаещи се на св. Василий Велики Вж. По-подробно Τανανακη, Νικολετα. Η Φιλανθροπια στη ζοη και στη διδασκαλια του Μεγαλου Βασιλειου. Θεσσαλονικη, 2008. и Horden, P. Op. cit., p. 364-365

[32] Сf. Larchet, Jean-Claude. The Theology of  Illness. New York, 2002, p. 107.

[33] Срв. Св. Иоанн Златоуст. Сравнение власти, богатства и преимуществ царских с истинным христианским любомудрием монашеской жизни. // Творения. Т. 1, Кн. 1, СПб., 1898, с. 124-129; О Лазаре. Слово VI. // Творения. Т. 1, Кн. 2, СПб., 1898, с. 838-848; О покаянии. Беседа VII. //Творения. Т. 2, Кн 1 СПб., 1898, с. 378-387 и др. Виж също и Попов, Иван. Учение св. Иоанна Златоуста о воспитании детей. // Христианское чтение. СПб., 1897. № 11, с. 339-354

[34] Сf. Horden, P. Op. cit. p. 379.

[35] Срв. Омарчевски, Александър.   Религиозната политика на император Юстиниан I (527-565). ГСУ-БФ. Т. 6, С., 2008, с. 164-165.

[36] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium…, p. 179.

[37] Бакалов, Георги. Византия. Лекционен курс. С., 2006, с. 396.

[38] Срв. Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс-12.2011]

[39] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 121-122.

[40] Град Навпакт се намира в югозападните части на днешна Гърция

[41] Днес град Дуръс в Албания.

[42] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 123-124.

[43] Сf. Angold, Michael. Church and society in Byzantium under the Comneni 1081-1261. Cambridge, 2000, p. 452.

[44] Сf. Crislip, A. T.  Op. cit.. p. 106-107.

[45] Срв. Св. Теофан Затворник. Древни монашески устави. Св. Гора-Атон, 2002, с. 161-163.

[46] Пак там, с., 529-532.

[47] Сf. Hatlie, Peter. The monks and monasteries of Constantinople, ca. 350-850. Cambridge, 2007.  p. 46.

[48] Ibid.

[49] Срв. Иванов, свящ. И. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс- 12.2011]

[50] Сf. Crislip, A. T.  Op. cit. p.  215

[51] Cf. Ibid., р. 214-215;  виж също и Ekonomou, Аndrew. Byzantine Rome and the Greek Popes: Eastern influences on Rome and the papacy from Gregory the Great to Zacharias, A.D. 590–752. Lanham-Plymouth , 2007, р. 222-224.

[52] Град Нола се намирал в Кампания, южната част на Италия. Свети Павлин бил епископ на гр. Нола от 409 до 431 г. Паметта му се чества на 23 януари. Виж по-подробно: Св. Павлин, епископ Ноленски. Аскетически писма., 2006, с. 15-19.

[53] Известен като историка на Ломбардия.

[54] Сf. Dyer, Joseph. The Boy Singers of the Roman schola Cantorum. // Rice, Eric. (ed.) Young choristers, 650-1700. Woodbridge, 2008, p. 32.

[55] Seller, A. Life of Bede. // Bede’s Eclesistical History of England. London, 1907, p. 11.

[56] Meyers Konversations-Lexikon.  6 Band.  Leipzig und Wien, 1892, S. 269